Житейски опит, умствено наследие. Проф. Тодор Боров (1901–1993), Харитина, Иван и Цветан Тодорови

Йордан Василев

Как стана нашето запознанство и сближаване, не помня. При тази значителна разлика във възрастта е почти обяснимо. Може би чрез нашата кума Багряна, защото нейната вила в Бояна и неговата къща вила са на около километър разстояние.
Но това няма значение. За късо време нашите семейства се сближиха. Започнахме да им ходим на гости и на разговорка. В първите години с автобус до паметника на Скиорката на разклона (няма го вече) и после около километър и нещо пеша по стръмното шосе. След 1976 г., когато се сдобихме с автомобил жигули, всеки неделен ден към 15 ч. пристигахме у тях. Паркирахме се на тротоара пред входа и пресичахме огромния парк до кокетното жилище вила.

Присядахме в хола, от чиито прозорци се виждаше цяла София, а слушахме от него подробен отчет по записки за събитията през седмицата по света. В ония години на пълно информационно затъмнение той слушаше Дойче Велле на немски, както и други западни станции, и ние ставахме по този начин едни от най-информираните хора в България след политбюро на БКП.

Висок, снажен, с плътен глас и внушение, той говореше със самочувствие и достойнство на българин от старо семейство.
А такава бе и съпругата му Харитина, дъщеря на Иван Пеев-Плачков, който е виден деец на Народната (народняшката) партия, бил е министър и главен редактор на солидния всекидневник „Мир“ дълги години, а също и секретар на БАН. Тя е била библиотекарка в БАН.

Като съм започнал за семейството, да продължа със синовете му. И те не са случайни хора. По-големият им син Иван Тодоров е професор по теоретична физика, известен в Европа, Русия и САЩ (прекарва част от годината в знаменития научен център Принстън по американска покана), а у нас е избран за академик, когато не е бил навършил 40 години. По-малкият е световно известният лингвист, литературен теоретик и публицист Цветан Тодоров, който живее отдавна в Париж и французите го броят за техен.

Блага ми разказваше за интересно приключение в неговия дом в Париж. Тя бе на някаква среща за мира и той я поканил на домашен прием в нейна чест. Разговаря тя край прозореца с френски учен и споменава „нашия Цветан“. Изумен я прекъсва:

– Та той си е чист парижанин.

Обяснява му тя, че майка му и баща му живеят в София, че със съпруга си им гостува всеки неделен ден. Той не чува. Тогава Блага се обръща към Цветан на български:

– Цветан, би ли дошъл за малко. (Не Цветане, не обичаше да си служи със звателен падеж.)

Пита тя самоуверения французин:

– Вие разбрахте ли какво казах?

Цветан веднага схваща и продължават на френски, като му обяснява, че е роден в София и родителите му живеят там.

Особено много се разбирахме с бай Тодора на тема библиография. Той е бил професор по тази дисциплина в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, директор на библиографския институт, а аз след дипломирането си в специалността българска филология записах да уча два семестъра библиография (курс за вишисти) и ми преподаваше неговата бивша асистентка Елена Кирова. Там научих повече, отколкото за пет години следване.

Това, че е бил любимец на прочутия проф. Александър Балабанов, който го определил за свой помощник (казано на днешен език – зам. - гл. редактор) на неговия вестник „Развигор“ значи нещо.

Основал е изключителната библиотека на тогавашната БЗК-банка (сега там се помещава банка Биохим на улиците „Раковска“, „Славянска“ и „Иван Вазов“), като е доставил банкови справочници и книги от цял свят на големите езици. След идването на комунистическата власт през септември 1944 г. цялата библиотека е съсипана и това богатство е попиляно. Интересна добавка трябва да направя. Назначил е за библиотекар писателя Светослав Минков. След 9 септември 1944 г. Боров е назначен за директор на Народната библиотека. Заварва тежко наследство: старата сграда на ул. „Раковски“ (намирала се е там, където сега е Театър 199) е срината при бомбардировката на 10 януари 1944 г., книгите, които са оцелели, са пренесени и струпани в мазето на Съдебната палата, а новостроящата се сграда (сегашната) е била на основи. На неговите неимоверни усилия да намери средства, да организира строежа дължим прекрасната сграда с паметника на Светите братя пред нея.

Интересна е причината, по която е бил уволнен през 1949 г. Сталин е наредил Трайчо Костов да бъде ликвидиран, но ако го арестуват в Министерския съвет, може да стане международен скандал. Затова го назначават за директор на Народната библиотека и след дни тихомълком го арестуват, устройват монтиран съдебен процес в салона на Военния клуб и го обесват. А Тодор Боров остава професор в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ до пенсия.

Но да продължа за нашите срещи в неговата вила дом в Бояна. След първоначалната информация за политическите събития по света навлизахме по странна логика към миналото. Бай Тодор разказваше спомени за знаменити личности и за събития. Съпругите ни – Харитина и Блага – почти не се обаждаха, Блага само записваше в тетрадка или бележник (сега наброяват десетки в домашния архив), а аз се намесвах в неговия сладкодумен разказ с някой въпрос.

Темите бяха всеобхватни. От положението в Родината през 20-те и 30-те години на ХХ век до съвременни литературни събития по света.

Понякога присъстваше и друг човек – най-често синът им Иван, проф. Динеков, Борис Делчев, Боян Пенков, но също и видни библиотекари и библиографи – Татяна Янакиева, Кремена Зотова, Елена Кирова и др.

По-рядко в друг състав отивахме в заведение недалеч в Бояна, „Чепишев“, което си бе, както всичко тогава, държавна кръчма с друго име. Неговият създател и бивш собственик ходеше при бай Тодор да подрязва храсти и дървета в двора, за да изкара някой лев.

В това заведение сме били с Багряна, Брайко Георгиев Кофарджиев и др. Приятно бе, но в толкова широк кръг липсваха колоритните разкази на бай Тодора в техния хол.

А следобедите, прекарвани в неделя у тях, завършваха стандартно. Към 6 (18 ч.) Харитина ставаше тихо и слизаше на долния етаж, където бе столовата. Това бе необичайно помещение. Дълга дървена маса без покривка. Вляво и в двете къси страни имаше и облегалки, а вдясно – свободна и подвижна пейка. Към седем часа домакинята идваше и ни канеше да слезем на вечеря. Бай Тодор сядаше на късата страна срещу вратата в дъното, аз – срещу него на другата къса страна, а съпругите ни на дългите пейки. Харитина, естествено, вдясно, до печката и хладилника, за да сервира. За мен като шофьор винаги имаше приготвен някакъв плодов сок.

През 1971 г. бай Тодор навърши 70 г. От Университета се наканиха след около година да му уредят почетна лекция. Тя се състоя в голямата аудитория 65 (там на 3 ноември 1988 г. основахме нашия нерегламентиран от комунистическите власти Клуб за демокрация). Бай Тодор бе блестящ, както винаги. Аудиторията бе претъпкана не само от познайници на възраст, но и от студенти.

Като си отивахме, бе зима със сняг и стана нещо, което съм запомнил досега. На бул. „Цар Освободител“ (тогава комунистите го бяха прекръстили „Руски“, за да не се споменава цар) Блага посегна да си свали ръкавицата, за да се сбогува с някого и пръстенът ѝ падна в снега. Рових, рових. Няма го. А и тъмно. Бях ѝ подарил пръстен с диаманти от моята баба вместо венчална халка. Нещо ме сряза и тежко предчувствие ме угнети. Случи се. След година я нападна лошата болест и операцията, но за щастие спасителна.

Гостувките (тази моя дума измишльотина преди години много хареса на адаша Радичков, той ме попита дали може да я използва) и разговорите с бай Тодора продължиха години наред. Това бе невероятна сладост за Блага и за мен.

Един път той ни каза, че след ден или два пристига Цветан от Париж след десетилетия отсъствие и невиждане. Не го познавах по лице, но по снимките го разпознах на летището, като отидох да го посрещна. И се започна една мила социалистическа епопея. Веднага го заведох в милиционерското бюро за регистрация на чужденци, което се намираше на пл. „Народно събрание“ и ул. „Цар Шишман“, защото иначе можеше да има неприятности – той е френски гражданин. Чиновникът ми каза, че трябва да се настани в хотел. Цветан обяснява, че е дошел да бъде при майка си и баща си, но оня не чува. За него това си е гражданин на западна капиталистическа държава и има разпореждания – в хотел, за да могат да го следят постоянно къде ходи и с кого се среща. Това бе милият ни социализъм, за който наивни души и днес въздишат и си гласуват...

Сбутах леко Цветан и му предложих да си вървим. Той загря и като излязохме на улицата, му обясних за какво става дума, но че има и друга възможност: бяха разрешили да може чужденец да се настани в частно жилище, имаше си кантора на бул. „Дондуков“. Отидохме.

Избрах най-близък до кантората адрес на ул. „Веслец“. Хазайката се оказа разбрана възрастна дама. Обясних ѝ за какво става дума и тя отвърна, че и за нея е изгодно – няма да сменя чаршафи, защото Цветан ще се води само фиктивно там, а ще си живее при родителите. Оставихме техния телефон, за да се обади, ако милицията започне да напира. Цветан плати в аванс целия наем и се вдигнахме. И двете страни останаха доволни, а той изобщо не се вясна там.

На вилата дом на бай Тодор гостувахме с Блага в неделните дни, но често бяхме през делничните в апартамента на неговия голям син Иван на ул. „Хан Крум“ 15. Може да е голям физик, но при тези вечери се говореше повече за литература и философия.

Блага насочваше разговора и към неговата специалност, защото много се интересуваше от проблемите на физиката.

Интензивното ни общуване с бай Тодор и Харитина отслабна след 1990 г., когато ние с Блага по неволя хлътнахме в политиката. Имаше още един фактор, който е неизбежен – те навлязоха в пределна възраст, доста над 80 години... Преместиха се да живеят в апартаментта на починалия брат на бай Тодор на ул. „Шейново“, до телевизията, в Бояна им бе вече твърде отдалечено и трудно за снабдяване. Преди това бай Тодор слизаше с автобуса до центъра, за да купи обичания им хляб грахам и други стоки, но зрението му вече слабееше и постепенно се загуби съвсем.

Не ми се ще така да завършвам и ще се отправя към по-ранен спомен. Навършваше бай Тодор кръгла годишнина и колегите му от факултета решиха да правят сборник в негова чест. Поканиха и мен да участвам. Написах някаква статия, но вътре вмъкнах поправка към негово твърдение за участник в сп. „Пролом“ от 1922 г., където е бил помощник на редактора Димо Кьорчев. Твърдях, че това не е Симеон Радев, а Димитър Маринов с посочения псевдоним Армалуев. Дадох ръкописа на бай Тодор, той се удиви, но настоя текстът да си остане така. После се оказа, че съм бил прав – Маринов е ползвал този псевдоним десетилетия преди това.

И за финал – една поука. В нашия Институт за литература се подготвяше Речник на българската литература. Възложиха на мен да пиша за бай Тодора, знаеха, че сме семейно близки. Приготвих текста и при поредната неделна гостувка му давам да го види. Тогава разбрах какво значи документалистика и библиография. Погледна ме той и пита:

– Откъде знаеш, че съм роден на тази дата?

– Бай Тодоре, навсякъде го пише, а и ти си ми казвал.

– Така не може!

Стана, отвори един шкаф и ми връчи кръщелното си свидетелство със същата дата.