За делниците на дълголетника Тодор Боров

За делниците на дълголетника Тодор Боров

Стоян Атанасов

         Приятелството ми с проф. Тодор Боров започна в 1981 г., когато синът му Цветан Тодоров се завърна за пръв път в България, след като я бе напуснал през 1963 г. Десетилетие по-късно заживяхме заедно в апартамента на Боров на ул. „Шейново“ 13-А от есента на 1991 г. до неговата кончина на 27 май 1993 г. През този период проф. Боров бе член на моето семейство. Това, макар и непредвидено, стана от само себе си.

         В края на 80-те години болестта на съпругата му Харитина и нейната смърт (в 1989 г.), загубата на зрение до степен Боров да не може да чете, а и отдалечеността на сина му Цветан, с когото ме свързваха все повече неща, множаха поводите да се виждаме – главно в Боянската къща на Боров, понякога и в моята Красноселска къща. Привързах се към него синовно, но гледах да не престъпвам линията, която ни делеше: до края му говорих на „вие“ с почтителното „Професор Боров“. Исках най-вече да му бъда полезен с нещо, защото той все по-често се нуждаеше от чужда помощ. Проф. Боров отстояваше своята самостоятелност във време, в което вече не беше самостоятелен. Даваше си сметка за това. Често се обръщаше към мен – не да направя нещо за него, а да намеря човек, който би свършил това срещу заплащане. Но нерядко за жена ми Тодорина и за мен бе по-лесно да се заемем с работата ние, вместо да търсим трети човек.

         Проф. Боров имаше верен инстинкт за справедливост и чувство за благодарност. То се проявяваше не толкова в дребните неща (на моменти минаваше за крайно пестелив), колкото във великодушни жестове, каквито се срещат рядко. Така, след като бе загубил съпругата си, един ден проф. Боров ми каза: „Аз ще ходя да свърша дните си в Париж у Цветан. Предлагам ти нещо, което ще ти реши, поне временно, квартирния проблем: живей със семейството си в моя апартамент на ул. „Шейново“; близо е до Университета, пък и за Тодорина и Мила (дъщеря ми) ще е по-добре“. Пренесохме се в апартамента на ул. „Шейново“, но запазихме една стая за проф. Боров, за да се връща в София, когато иска, и да си бъде вкъщи. С Париж проф. Боров не можа да свикне. Не говореше френски, не можеше да забрави България. Така в късната есен на 1991 г. той се върна в София и образувахме едно домакинство.

         Когато се замислих какво да напиша за сборника в чест на проф. Симеон Недков, реших, че ще подхожда да отдам почит на колегата, по чиято инициатива 45 аудитория от университетската сграда в Блок І (на ІV км) носи името на проф. Боров, като предложа няколко впечатления и спомени за късните години на тази светла личност. Но четвърт век след него чувствам, че подобни спомени биха носили по-скоро отпечатъка на мои днешни умонастроения, отколкото на истинския проф. Боров. Ето защо предпочитам да съживя мисълта за Тодор Боров или да разкрия някои страни от ежедневието на един възрастен човек, като покажа няколко негови писма до мен. В тях той е такъв, какъвто го познавах в края на живота му. Писани са от Франция в годините 1990–1991, предхождащи непосредствено нашето съжителство.

         Макар че писмата са лични, реших се да ги публикувам. Те свидетелстват колкото за битовите грижи на човек с чувство за ред и за достойнство, толкова и за несекващата му гражданска и духовна връзка с родината, от която съдбата сякаш го отдалечаваше. В тези писма има и добри признания за мен. Дано читателят ги приеме преди всичко като думи на етичен човек, който сякаш не забелязваше възхищението ми от него, но не пропускаше повод да ми засвидетелства топлота и приятелство.

Париж, 26.01.1990 г. (картичка от Париж)[1]

         Драги Стояне,

         След дълги премеждия пристигнах тук. Добре съм. Работите ми се уреждат. Моля те обади се на Зорница (тел. …)[2] да ми изпрати копие от уречения закон. Съжалявам, че не ти оставих ключа от „Хан Крум“ (предишният апартамент на проф. Боров, на който той получаваше своята поща). Когато ти е възможно, изпращай ми вестници. Ще ти се обадя пак.

                                                                                          Твой Т. Боров

Париж, 5.3.90 (картичка от Париж)

         Драги Стояне,

         Благодаря ти за редовното снабдяване с информационен материал. Но тъй като събраните вестници не успявам да ми ги прочетат, а и се надявам да се завърна скоро за София, моля те, не ми пращай вече нищо. Аз смятам да бъда там в началото на април, но точния ден и час ще ти съобщя допълнително по телефона. Ще мога ли да разчитам на такси, за да се прибера на „Шейново“? Очаквам, че тетка Павлинка е оздравяла, за да ми бъде малко в помощ. Поздрави съпругата си.

                                                                                 Сърдечно твой:

                                                                                 Т. Боров

Париж, 29.03.90 г.

         Драги Стояне,

         Пиша ти настоящето, за да мога да те осведомя по моята объркана ситуация. За да се оправя в известна степен, е нужно да остана тук до 6 май т. г. най-малко. Едва след това ще мога да прелетя до София. А тъй като нашите избори са определени доколкото знам за 10 юни, аз ще разполагам в най-добрия случай с един месец, за да оправя и там моите разбъркани работи. Не искам да те обременявам засега още за някои предположения по това уреждане, аз ще ти се обадя по телефона за уточняване по-късно на моето пристигане.

         Засега научавам някои подробности по положението в София (главно по прехраната, която на първо място ме интересува), които не съм в състояние да проверя. Тук се разпространяват всевъзможни слухове за празните магазини, за липса на хляб и други подобни. Не знам дали функционират Стола на писателите, на „Ангел Кънчев“ или „Чешкия клуб“ до мен на „Шейново“. От друга страна, научавам по радиото за кипящ живот в областта на литературата, на изобразителните изкуства, на музиката ‒ множество изложби, концерти и други подобни. Това пък ме предизвиква да желая да се прибера колкото се може по-скоро в родината. Освен това, безпокои ме, че не ти оставих ключовете от „Хан Крум“ и от къщата си в Бояна, за да можеш поне от време на време да проверяваш дали всичко е наред там. И сега ми е съвестно да те обременявам с подобни задължения. Моля те само за следното: опитай да се свържеш с Дора Ганчева (тел….), моя много надеждна сътрудница по института, а и особено предана към Харитина, с която бих желал да се свържа писмовно още преди завръщането си в София, т. е. помоли я да ми напише една картичка със своя адрес (разбира се, предварително разбери дали е жива и здрава). Аз бих желал да разчитам и на нейната помощ след завръщането си. Желанието ми е, а и Цветан настоява за това, аз да се завърна при него още преди изборите.

         Вестници не е нужно да ми пращаш повече. Получавам от София редовно „Демокрация“, на „Хан Крум“ се събира в кутията „АБВ“ и „Лит. фронт“. (Струва ми се, и Иван няма да се завърне там преди края на май.) Тук засега е събрано цялото ми потомство. И големият ми внук пристигна от Ню Йорк наедно с приятелката си. Тъй че, както можеш да си помислиш, всички проблеми са поставени на разглеждане. Това не значи, разбира се, че ще бъдат правилно и точно разрешени в тоя разбъркан свят. Но аз все пак си позволявам да разчитам доста много и на твоята помощ. С това убеждение издиктувах и настоящето си послание на моята временна секретарка.

         Моля те, предай моите сърдечни поздрави на твоята другарка, също на доктор Иванова и бъди уверен в моите другарски чувства към теб.

                                                                                          Твой Т. Боров

Париж, 2 април 1990 г.

         Драги Стояне,

         Нашите писма пак се разминаха нейде по средата на пътя между София и Париж. На другия ден, след като изпратих моето писмо, се получи твоето до Цветан и до мене. Дано това разминаване е за добро. Сега няколко нови молби:

 1. Последният жив мой връстник приятел Брайко Георгиев (тел. …) пише отлични писма, много бих желал да ми се обади как вижда събитията около себе си и да ми даде адреса си, за да мога да му се обадя за своето състояние.

 2. На Александър Пиндиков (дом. тел. в Банкя (…); служебен (…). Моля те, ако имаш възможност, попитай го какво става с моя спомен за Софийския университет. Най-добре е той да ми се обади.

  3. И още една молба: ако можеш, изпрати ми последния разпис за Соф. Унив. за 89 – 90 г. или поне предпоследния.

         А последната ми молба е да не ми се сърдиш, че те натоварвам с тези задачи.

                                             Сърдечно твой Т. Боров.

Париж, 7 септември (годината не е посочена, предполагам че е 1990)

         Драги Стояне,

         Не по моя вина ти се обаждам едва сега, след завръщането си в Париж. Веднага след пристигането си бях откаран от сина си в неговото отстояще на 280 км южно селско имение. Както се казва – на почивка (а чунким бях уморен от нещо!). Сега пристъпвам към уреждане на работите си. Не знам при разбърканите времена, които живеете, мога ли да разчитам на някакво уреждане. А и дали да се завърна там. Синът ми не иска да ме пусне. Бих предпочел да те дочакам да дойдеш тук и тогава да се реши заминаването ми. Писах днес и на Пиндиков по своите литературни работи. Ако можеш, обади му се (тел. служебен …). Бих желал да се завърна в България с теб, за да мога да уредя окончателно някои висящи въпроси, преди да оставя праха си в Париж. Тъй че очаквам обаждане с писмо от теб, за да реша какво да правя. Сърдечни поздрави на теб и на семейството ти.

                                                                                          Твой Т. Боров.

Париж, 27.09.90 г.

         Драги Стояне,

         Трогнат съм от твоето писмо, изпълнено с толкова грижи за мен при трудния живот, който вие сега прекарвате. По убеждението на сина ми и аз самия едва ли ще се реша при тия условия да се завърна, дори за кратко в родината. Ще се реша по тоя въпрос, след като се видим с теб тук през ноември-декември. Сега при изключителната ти заетост си позволявам да ти отправя нови молби. Моля ти се, ако ти е възможно, обади се на големия ми син (тел….) и му предай ключовете от жилището ми на „Шейново“ (ще ги намериш на горната лавица от откритата до масата етажерка, под една глинена маска) и тъй като се надявам, че той наскоро ще се отправи за Франция, помоли го да ти предаде преди заминаването ключовете от „Хан Крум“, за да можеш да прибираш моята поща оттам. При това втората ми молба е да ме абонираш за 1991 г. за вестник „Литературен форум“, да го прибираш оттам и да ми го изпращаш тук поне по веднъж месечно.

         Ще очаквам да ми се обадиш веднага след пристигането си тук, за да уредим съвместното си съществувание. Аз съм всъщност съвсем добре осигурен от жилище и храна и съвсем не се нуждая от помощ тук, но съвсем необходима ми е връзката с теб в България.

         Сърдечни поздрави на твоята съпруга, на твоите големи деца и на малката дъщеричка от признателния твой приятел.

                                                                                                   Т. Боров

Париж, 22 октомври 90 г.

         Драги Стояне,

         За съжаление твоето писмо до Цветан пристигна тук, когато той отсъстваше за две седмици от Франция – бе поканен в Корея и Япония. За мое нещастие и българската ми секретарка отсъстваше до вчера от Париж, тъй че писмото, което ми предаде Нанси (съпругата на Цветан Тодоров) едва днес разбрах, че не е за мене, а за Цветан и току-що му го предадох.

         Много се радвам, че ти ще дойдеш в Париж през ноември. Това ще ми създаде едно допълнително оправдание на потиснатото ми състояние тук. Имам пак две молби към теб и то само ако ти е възможно да ги изпълниш. Първо, моля те в моята стая в квартирата на „Шейново“, на един от столовете между бюфета и лавицата стои закачено малко кожухче без ръкави (жилетка). Понеже Цветан смята, че поради годините ми мръзна тука, ако ти е възможно, постави го в багажа си, за да ми го донесеш. Второ, понеже при съществуващата обстановка не получавам сведения по моите литературни работи, а от нашия Йордан Василев (Данчо) поради политическите му ангажименти не мога да получа сигурни сведения, а и за теб навярно ще бъде мъчно да влезеш във връзка с него, обади се, ако можеш, на Пиндиков (тел. …), който е в състояние да се осведоми от издателство „Български писател“; или обади се на това мило момче Минко Бенчев (той е служебният редактор от издателството), за да ти обясни какво става с големия ми сборник „Следи по пътя на един дълголетник: 1901 – 1990“. Не смятам, че светът ще се свърши, ако книгата ми не може да излезе, но бих желал да имам малко по-сигурно знание за съдбата ѝ. Също и за другите публикации: библиографията за мен от Татяна Янакиева и малката ми книжка за студентството в Софийския университет. Пиндиков е доста точен човек и смятам, че ти ще можеш да ми донесеш по-сигурни вести. Извинявай за моята суетност, но, моля те, освободи ме от тази несигурност по състоянието на моите работи в нашата затруднена родина.

         Струва ми се по твоята лична молба, която ми предаде по телефона, Цветан ще направи всичко възможно, за да ти услужи.

         Още веднъж подчертавам: най-важно е, че ще дойдеш тук и ще се видим наскоро.

                                                                                 Твой Т. Боров.

28 януари 1991 г., Париж

         Драги Стояне,

         Понеже не съм в състояние да ти изпратя в България някой магазин за хранителни продукти или някой от хилядите ресторанти като подарък за моя така наречен юбилей за деветдесетата си годишнина, пращам ти това писмо с няколко нови поръчения (какво ли може да иска пък той от нашата злополучна България?).

         Първо, ако видиш в Соф. Университет малката ми книжка, купи 20 екземпляра и ми изпрати десетте, а другите десет прибери на „Шейново“. Разбира се, предварително се разбери с Пиндиков, за да не купите и двамата, че, не дай Боже, книжката да се изчерпи преждевременно.

         Второ, една деликатна молба: ако можеш, обади се на Зорница Петкова (тел….) и я помоли да те свърже с Ваня Панчева. Бих те молил да поговориш с нея за необходимостта да намеря помощник, ако се наложи да дойда в София. Смятам, че е уместно да ѝ се предложи сумата, за която говорихме в малкото кафененце в Париж за няколко часово домакинство при един 90-годишник. Тя самата е към 70, моя сътрудничка от Института, тъй че, моля ти се, изхвърли от главата си някакви нечестиви мисли. Добре е тя да ми се обади тук с адреса си, за да мога аз сам да уговоря подробностите. А Цветан ще уреди с теб въпроса за заплащането – у мен чужди пари не бива да остават.

         Трето, очаквам с нетърпение вестник „Литературен форум“. Големият ми син, който пристигна тук, не ми донесе нищо и все ми обещава, че балдъзата му ще ми изпрати броеве 46 – 52 от миналата година. (Смятам, че тя може да се обади на този телефон …)

         Аз ще бъда на тържествен обяд с двамата си синове в четвъртък, на 31. И ще гледам да подбутна Иван да уреди този въпрос. А на теб ти пожелавам да се уреди твоят въпрос, за който аз имам грижата да подбутвам Цветан.

         Надявам се, че няма да ми се разсърдиш за това предюбилейно писмо и поздравявам твоята любезна съпруга, да преживеете по-скоро тукашните улици. (Краят на изречението е неразбираем.) Моля те накрая, ако е възможно, съобщи ми работи ли професорският стол в Яйцето на Университета и Чешкият клуб до мен.

Повече поръчения нямам. Благодаря ти за всичко.

                                                                                          Твой Т. Боров

1.03.91 г., Париж

         Драги Стояне,

         Значи войната в Персийския залив завърши благополучно. Дано и мирът свърши добре. Днес е рожденият ден на Цветан, навърши 52, влиза в 53-тата. По този случай се завърна в Париж. Така и отговорът ми се забави. Писмото ти от 12.02 получих едва сега.

         Въпросът за мой помощник в София отлагам засега. Ще трябва да го уговоря предварително с Цветан. Първо, състоянието на здравето ми напоследък не ми позволява да реша твърдо кога и дали въобще ще се завърна в България. Второ, не ми се иска и тебе да те вържа заради себе си в България. Значи ще обсъдим с Цветан и ще ти се обадя пак.

         Моите приятели в София имат намерение да уредят нещо като честване за мен на 15 март. Бих желал и ти да присъстваш, за да ме информираш от извън библиотекарски среди. Моето сведение идва от Зорница, на която и днес пиша. Радвам се, че Яйцето в Университета вече работи, дано мога там да се храня. Смятам, че увеличената пенсия ще ми даде възможност да плащам.

         Аз искам главно да уредя някои работи у дома, преди да си замина от този свят: нужно е да намеря един добър дърводелец, който да преобрази моя сандък в Бояна – да се превърне в едно предосвобожденско ковчеже. А искам да оставя и едно завещание, за да не затруднявам наследниците си. Значи очаквай ново писмо.

         Много ме ласкае предложението на твоята съпруга, но не съм решен още да я натоварвам с извън семейните ѝ задължения.

         Поради едни обстоятелства около Цветан не предполагам да се завърна в София (ако въобще се завърна) преди края на май или юни, да нямам нужда тогава от отопление. Много съм трогнат, че имам такъв приятел в София.

         Стискам ти ръка. Много здраве на Рина.

                                                                                          Твой Т. Боров

14.03.91 г., Париж

         Драги Стояне,

         Благодаря ти за вестниците „Литературен форум“ и за писъмцето. Учудва ме, че пишеш, че нямаш вести от нас. Аз мисля, че преди месец ти писах подробно писмо. А и ти се обажда по телефона на Цветан. Сега за моето положение. Аз по всяка вероятност ще замина за България първата половина на месец май. Такова е нареждането на Цветан, който иска да остана тук за неговия официален обред-бракосъчетание с Нанси. Също по негово мнение аз трябва да се върна обратно в Париж в първата половина на септември, тоест да не остана по-дълго от три месеца в България съгласно повеленията на картата, която имам тук. Аз смятам да си купя оттук билет за отиване и връщане. Това навярно ще отвори за теб грижа да ми осигуриш чрез писателския съюз изходна виза.

         Нещо за мене по-важно ме кара да се върна временно в България (на честванията, както в София, така и във Велико Търново, отказах да присъствам). Искам да оставя в ред наследството си – не паричното, а веществено. Имам един чудесен сандък, с който покойната ми малка сестра ми изпрати от Канада свои вещи. Този сандък е солиден, струва ми се, от дъбово дърво, но не е изработен като мебел. Не знам дали са ти познати предосвобожденските сандъчета-ковчежета, изработени с трайни бои, за да могат да се държат и в приемни помещения. Искам да намеря майстор да изработи този сандък в приличен вид, за да прибера и заключа в него „съкровището на господин Арне“, тоест филателните ми и нумизматични сбирки, и да се отворят в далечно бъдеще, когато и последният ми внук отрасне. За имотите си и за паричните средства не се грижа; нека ги използват двамата ми сина, както искат. Но желанието ми е моите лични спомени да се запазят, ако е възможно. Само затова желая да се завърна в България. Иначе нямам какво да търся там – всички членове на моето семейство са вече вън от страната (смятам, че и Иван ще остане накрая тук, както и моят старши внук Тошко). Смятам, че това мое желание няма да стане предмет за обсъждане никъде, то е една приумица на моите самотни и безсънни нощи.

         Смятам, че с твоята съпруга ще се погодим по домакинството в София в течение на тия 3 последни месеца в София и в Бояна. Дано столът в Яйцето работи и през лятото. Ако не, ще намерим нещо друго.

         Мен ако питаш, ми се ще през това време да се нареди и твоята работа и да заминем за Франция заедно.

         Може би пропуснах да ти кажа, че за изработването на моя сандък съм готов да заплатя добре, дори и с долари, колкото мисля, че имам в България.

         Сега смятам, че ти наговорих всичко, което ме занимава, и няма да бъдеш недоволен от писмото. Бих желал да присъстваш на честването ми, за да ме информираш малко отстрани как е минало. Аз получих тук покана и за пътуване във Велико Търново от Любен Атанасов, но и на него отказах.

         Сърдечно поздравявам теб и съпругата ти.

                                                                                          Твой Т. Боров

4.04.91 г., Париж

         Драги Стояне,

         Този път веднага отговарям на писмото ти под силната тежест на положителните изказвания по случай моята 90-годишнина. Завчера имах възможност да слушам и цветистото слово на Петър Увалиев по Би-Би-Си по същия повод. Ти сам знаеш, че в България е рядко обстоятелство да се говори за живите като за покойници – или добро, или нищо. Толкова повече, че аз съм далеч на няколко хиляди километра от своята притеснена родина, заобиколен от присъствието и от грижите за мен на Цветан и на неговото семейство, а и на големия си син, и на вниманието на внука си от Америка, който се готви да дойде през май в Париж, за да се видим. Аз съм горе-долу осведомен за положението в България по радиото и чрез вестниците, които получавам тук, но все пак ще очаквам преди тръгването си за София да получа от теб по-конкретни указания за тримесечното си пребиваване в България. Изясни, моля те, нужно ли е да сменям паспорта си или мога да продължа да се движа с моя малко ненормален паспорт. Какво е положението в писателския съюз? Има ли нужда да се обаждаш там? Понеже ти пишеш отделно писмо на Цветан, аз избягвам да се спирам на твоите работи, по които не съм осведомен напълно.

         Сърдечно ти благодаря за всичко, на теб и на съпругата ти и дано Господ ти отблагодари!

                                                                                 Твой Т. Боров

2.05.91 г., Париж

         Драги Стояне,

         Завчера получих твоето подробно писмо, но тъй като Цветан го извикаха в Женева, за да получи премията „Русо“, която му е отредена за тази година, не можах да ти отговоря веднага. Няма да те занимавам с пожелания, без друго съм трогнат от твоите грижи за моето пребиваване в родината и се надявам, че материалното ми положение ще ми позволи да се справя с трудностите. Малко съм смутен от съобщението, което чух по радиото, че магазините на Кореком са затворени и твърда валута ще може да бъде обменяна само в Народна банка. Ти ще получиш полагаемото се за теб и аз ще имам за зор заман възможност да обменям нещо. За изтупването на килимите смятам, че трябва да използваш портиера в кооперацията и да заплатиш в левове каквото е нужно (предишният портиер извършваше тази работа срещу заплащане).

         Аз ще гледам да си донеса малко храни, а пък дано и в Яйцето на университета ресторантът работи или евентуално щи използвам Чешкия клуб.

         Разбира се, ще се помъча да установя, щом си дойде Цветан, кога ще пътувам за София, за да можеш да ме посрещнеш. То ще бъде между 1 и 15 юни, ще гледам да бъде още в началото на месеца. Тука съм отрупан с поздравления във връзка с 90-годишнината ми, която сте устроили в София. Също и от Би-Би-Си Петър Увалиев се е трогнал и два пъти повториха поздравлението. Тук пристигна моят внук Тошко от Ню Йорк и снощи бяхме заедно на вечеря: трите поколения – той, баща му и дядо му.

         Много съм притеснен, че те натоварвам с моите работи, без да мога да ти се отплатя както трябва, но усилия ще положа. Желанието ми е да можем през септември заедно с теб и Рина да пътуваме за Париж. Дано! Откровено казано, аз бих желал да можеше да остана в България и там моите приятели (слава Богу, има още неколцина живи!) да се погрижат за праха ми. Но, както знаеш, човек предполага, а Господ разполага. Дано до юни се подобри положението в България!

         Сърдечни поздрави на твоята съпруга и на теб.

                                                                        Твой Т. Боров