ЩАСТЛИВАТА БОРБА ОТ 30-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК СРЕЩУ ПОЕТИЧЕСКАТА ПРЕДСТАВА ЗА ПОКВАРАТА НА ГРАДА В КОНТЕКСТУАЛИЗАЦИИ ОТ П. РОСЕН, М. РАЛЧЕВ, Й. БАДЕВ

ЩАСТЛИВАТА БОРБА ОТ 30-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК СРЕЩУ ПОЕТИЧЕСКАТА ПРЕДСТАВА ЗА ПОКВАРАТА НА ГРАДА В КОНТЕКСТУАЛИЗАЦИИ ОТ П. РОСЕН, М. РАЛЧЕВ, Й. БАДЕВ

Владимир Л. Станчев

Сайт-канал „Бивалица“

THE JOYFUL FIGHT FROM THE 1930s

AGAINST THE POETIC IDEA OF THE DEPRAVITY OF THE CITY

Vladimir L. Stanchev

„Bivalitsa“ site-channel

The idea of the depravity of the city is clearly outlined by Hristo Smirnenski in the verses: “Hiding thousands of people in his cold breast, / lurks the stone city”. Svetlosar Igov states: „Even by the most recent artists, the big city is accepted as the small Sodom, as Stamatov calls it, as a negative element, as a place of collapse and failure – similar to the traditionalist Bulgarian concept of urban civilization”.

Announcing the art criticism, Petko Rosen achieved great creative success in the 1930s through the first discovery of Happy Urban Poetry with affirmative words in Zora newspaper: „My joy over the past year is the poetry of Lachezar Stanchev. Both in perception and in experience and in the personal way of speaking: very intimate, frank, clear and radiant. The verse is light, free, like a real song. […] Until one comes to the understating that the song is the most valuable thing in the world, in the poem Shturets [Cricket]“.

Key words: depravity of the city, happy urban poetry, joyful fight from the 1930s

Представата за покварата на града e ясно очертана от Христо Смирненски в стиховете: „скрил в студената си пазва хиляди души разбити –/ дебне каменния град“.

Светлозар Игов уточнява „Дори у творци от най-ново време големият град е приеман като малкия Содом, както го нарича Стаматов, като една отрицателна негативна стихия, като мястото на развала и провала, както традиционният българин приема урбанистичната цивилизация“ (Игов 1998: 34).

Петко Росен през 1930 г. търси щастлива песен за града в творбите от годишната литературна продукция чрез вестникарската рубрика „Сурва, сурва година“ – литературна сурвакница, с уговорката „Критиката е изкуство, а не наука“ (Цит. по: Росен 2011: 11): 

„[…] Атанас Далчев е безспорно един надарен поет. Но неговото поетическо изворче така оскъдно цъцри, та и само мед да тече, пак едва ли ще може да ни облажи. Ходил в Париж и се върнал с десетина недоизпети песнички. За да ни извести почти жалостиво, че му се е отдала тая възможност и да закопнее за:

Къщицата си червена,

невям заруменяла от студа

и пиеш въздуха като вода,

и на сърцето ти отново става леко.

А ние всеки ден лапаме тоя въздух и все по-тежко и по-тежко ни става. Златната ос на неговата поезия си остава все тая хубава човечна мисъл, у която се нижат добре обозрени и осмислени образи. Тия образи сега по-господарствено обсебват настроението, а това е крачка напред.

Една от най-трудните работи за всеки начинаещ автор е да намери сполучливо заглавие на книгата си. Лъчезар Станчев („Безшумни дни“) не е от щастливците. Нито неговите дни са толкова безшумни, нито безмълвно ще бъдат отминати. […] Стихът е лек, свободен, като истинска песен. […] Разказаното е тъй добре дообяснено, та свръх мелодичния напев имаме и една златна приказка.

Пречупен клон ти все така ли

ще виснеш чужд и без утеха?

О, как изглеждаш ти печален

в златистата си дреха...

В тая безизкуствена песничка, вие виждате поета на образите, не и неговото лично самочувствие. Последното ще усетите по-сетне; то се засилва след всяка нова песен, докато достигне до едно осъзнаване, че песента е най-ценното нещо в света (Щурец).

На същото място Петко Росен пише и за Багряна: „Ритмична проза ми се вижда „Живот“, който (Багряна) искала да бъде поема, макар на мнозина да се стори такава“ (Цит. по: Росен, 2011: 85).

Двадесетгодишният критик Петър Динеков е привлечен от росните стихове на 22-годишния градски поет Лъчезар Станчев в стихосбирката „Безшумни дни“, 1930: „Вътрешното чувство на автора ще му насочи пътя към успехи като: Капка, Любов, дето кристалната чистота на стиха е съчетана с чистота на образа и настроението:

Вървя по тясната пътека

сред росната зеленина

и със ръка прегръщам леко

любимата жена.“  (Динеков 1930: 1)

Д-р Милко Ралчев също търси нова радост у най-младите поети от 30-те години:

„[…] В тази най-млада лирика съществува един темперамент, различен на тоя от поколението, което ги предшествува, една аспирация към освобождаване от конвенционалните форми на поезията на символизма и на другите видове поезия, чиято форма вече остана съвсем конвенционална. […]

Между това поколение най-млади, можем да набележим три имена: Славчо Красински, Лъчезар Станчев и Димитър Гундов. […]

Минорен е и най-младият от всички поети – Лъчезар Станчев. […] Станчев биде характеризиран като произхождащ от поезията на Далчева. Ала този произход е доста съмнителен, тъй като темперамента на Станчева е по-малко, дори съвсем не драматичен, какъвто е темперамента на Далчева. […] У Станчева срещаме явление обратно на това, което имаме у Красински – преход от непролетарска поезия към пролетарска, разбира се, твърде малко набелязана и подчертана с твърде слаби линии. […] Само че тук вече драматизмът не е конфликт на две стихийни чувства и на една мисъл за отвъд битието, а едно лирическо приемане на света, едно младенческо, светло и бистро настроение, в което се крие лиризма на този още съвсем млад поет" (Ралчев 1934: 93).

През 1933 година Йордан Бадев напътствено оглежда римите на младите поети в „Нищо ново под слънцето“ от в. „Зора“:

В последния брой (11–12) на в. Вършец четем стихове от двама млади поети все с такива нови рими – от Лъчезар Станчев: река – сега; осребрена – мене; нея –  смеех; трепет – тебе; и от Младен Исаев: отворило – хората; писък – притисна и пр.

Няма съмнение, че в това новаторство на младите има подражание, но има несъмнено и едно чувство на досада, преситеност от „старата“ рима на Вазова, Славейкова, Яворова, Лилиева и Траянова и жажда за оригиналност и новаторство. И тяхното „ново“, обаче, не е толкова ново, колкото сами си го представляват. Непълна, глуха, сиромашка рима ние имаме още във времето на най-наивните наченки от стихотворна реч. (Бадев 1993: 82)

Петко Росен през 1936 година във в. „Зора“ усеща бодростта на поетите в годишната продукция: 

„[…] Емануил Димитровите – „Есенни пламъци“, като всичко есенно, са твърде носталгични, за да ни възпламенят; приблизително в такъв тон е и „Златно и синьо“ на Ив. Мирчев. Изобщо това са отгласи на миналото […]

Младото и бодрото ще усетите в „Хора по стрехите“ на Лъчезар Станчев (какво смахнато заглавие! Един мъдрец бе казал, че заглавието е огледалото на книгата). Поезиите на Лъчезар Станчев са една бодра и сърдечна апология на материалната култура на творческия труд и техния прогрес. И на колектива. Прочетете „Огън в  равнината“ едно от хубавите стихотворения в тази сбирка. Все този лайтмотив:

Не търся сила в самота.

Да бъдеш сам не е достойно,

в тези дни, когато като в треска

светът се мята неспокойно.

Ако не раздавах само похвали, таз годишната награда бих дал за тази сбирка – по-хубава няма. В поезиите на Дим. Гундов „След дъжд“ (след дъжд никнат всякакви гъбички) има тук-там добре подхванати и сърдечно усетени мотиви. […]

Елин Пелин отдавна се спотайва „Под манастирската лоза“; толкова продължително, та един негов венцехвалец му позавидя на мързеливото му разнежване (по-хубаво от умен враг, отколкото глупав приятел), а то каква била работата; там Пелинко правел нещо като гроздобер. И ето натоварен с грижливо отгледаните плодове, поднася ни ги като дар на душата си"  (Цит. по: Росен 2011: 149).

Божидар Кунчев е създал книга –  изследване за Вутимски, без щастливо съдържание с имената на участващите автори на спомени (като Р. Ралин, Тамара Герова и др.). Дори изпуска в описанието на съдържанието на книгата името на Лъчезар Станчев (лично поканен от Кунчев като автор на спомен за Вутимски) (Кунчев, 1984: 120). Това може би е случайно, но не е в противоречие с подчертания интерес към търсене на нелъчезарна поезия. Още повече, че Кунчев дори се вживява: „Сега се опитвам да си го представя (Вутимски) на път за Радевски, за Георги Караславов или за Лъчезар Станчев“ (Кунчев 1984: 49).

Поетично влюбване (или възторжено обсебване) представя споменът на Вълчан Хаджи-Вълчанов, брат на Р. Ралин: 

„[…] Присъстваха нашите учители от колежа г-ца Цветана Бояджиева, г-н Иван Стефанов, г-н Стайко Кабасанов, г-н Димитър Гончаров, председателите на „Развитие“ и „Напредък“, Светослав Иванов и Леда Милева. От „Звънарите“ бяха дошли Невена Стефанова, Веселина Осиковска, Евгения Франгя, Александър Геров, Александър Вутов, Алеко Големанов, Христо Радев, Кръстю Мирски, Андрей Куманов и други, които не познавах. […] Когато разговорите се поразгорещиха, почти в хор някои извикаха: „Сашо Вутов (Вутимски) да ни изпее някоя „Джазова“ (имаше се предвид станалата популярна Сашова песен „Къде са седемте пияни негри“, като някой измъкна китара, готов да акомпанира). Но Сашо махна с ръка: „По-добре да ви издекламирам Комерсиал“. И той започна – провлачено, със своя леко фъфлещ, тъжно напевен, необикновено ефектен глас:

Големи букви във нощта блестят:

Комерсиал!

…

Сред мрака на нощта във стихналия град

на ъгъла срещу Комерсиал

пред мене две момичета стоят.

Дъждът ръми, ръми, ръми и мие

неизмиваемите букви

на нощния хотел Комерсиал.

Градът почива безучастен.

...

Кой ще помогне на децата нощни?

Ко-мер-си-ал!

...

Ще дойде ли поток от светлина,

широк и мощен,

за да измие

и теб, Ко-мер-си-ал,

и тая улица от мрак и кал!

Самият аз, както и мнозинството от присъстващите, останахме с погрешното впечатление, че Вутов рецитираше някое от своите стихотворения. […] Съвсем неочаквано разбрах, че това неповторимо по силата си стихотворение е написано не от друг, а от Лъчезар Станчев […] От патоса, с който Вутов рецитираше Комерсиал през тази далечна вечер, бях почувствал колко сродни по дух са били младият, признат вече поет Лъчезар Станчев, и изгряващата звезда Вутимски, когото за първи път чух от колежанската сцена през 1937 година. (Вълчанов 1992: 14)

Щастлив е споменът на Валери Петров за „поета на усмивката“:

„[…] В София съществуваха по това време два ученически литературни кръжока...[…] Тука бяха познатите ни имена и това на Александър Вутимски (Сашо Вутов по наше време) и другият Александър  – Александър Геров, на двамата Богомиловци – Богомил Райнов и Богомил Нонев, на Емил Манов, на момичетата (тогава с черни ученически престилки и бели якички) Невена Стефанова, Блага Димитрова, Весела Василева...[…] Всичките тези  млади хора бяха тогава с марксически настроения с леви идеи и разбира се към първите им образци от нашата литература редом с Багряна, с Далчев, с Разцветников и още неколцина наред с тях, бяха главно поетите и белетристите на левия литературен фронт. Сред тези поети беше и Лъчезар.

Помня, че много го обичахме. […]

Спомням си още финала на едно негово стихотворение, което много се носеше от ръка на ръка сред нас младите, което се отнасяше до хотел „Комерсиал“, някъде зад банята в тези квартали по това време, на нощния живот, на локалите, на проститутките. Помня, че то завършваше така (мисля че го помнех до скоро):

Ще дойде ли поток от светлина,

широк и мощен,

за да измие

и теб „Комерсиал“,

и тая улица от мрак и кал!

Помня, че наизуст знаехме неговите неща и всички се влияехме. А пък най-много Сашо Вутимски. Той беше се изхитрил и беше се запознал с поета и с това се издигаше над всички нас, които мечтаехме за същото. И това се отрази и най-много на неговата поезия, в която когато се вглеждаме, ние които помним, виждаме до ден днешен влиянието на лъчезар-станчевия стих, както казах разкрепостен и не само в неговата ритмика, но и в идеите на поета. (Петров, 2004: 1)

От цитираните спомени личи, че Вутимски като че ли е бил щастливо поетично обсебен от „Комерсиал“ на Лъчезар Станчев.

Интересно е, че след 40 години Евстати Бурнаски е привлечен от идеята за присвояване на щастливото стихотворение  „Усмивката“. Стига се до парадокса стихотворението да бъде публикувано под името на  Бурнаски в алм. „Огоста“ (2014, с. 320). Но разбира се, Господ се е погрижил и името на Бурнаски липсва в съдържанието. Вече споменахме  мистериозното невключване в съдържанието на книга на Б. Кунчев на щастливия спомен на Лъчезар Станчев за Вутимски. Интересно е „обяснението“ на Евст. Бурнаски: „В книгата си „Мигове и вечност“ (1982) Лъчезар Станев (обърнете внимание на фалшивото фамилно име „Станев“, б.а., Вл. Ст.) по погрешка е включил моя стихотворен текст на песента „Усмивката“. И (Бурнаски) посвещава на случая стихотворението си „Баладична одисея“. Вижте финала:

Живее „Усмивката“ в звучни стихии!

Но никой слушател не знае това,

че милите наши певци „трамвайджии“

изричат окрадени чужди слова...  (Копривленски 2017: 1)

Такава „по погрешка“ с публикуване на чуждо стихотворение не е могла да се случи през 1982 г. поради факта, че между градския поет Лъчезар Станчев и по-младия с 15 години Бурнаски от с. Муртинци никога не е имало някаква близост. Защо Бурнаски не е публикувал „своето“ стихотворение преди 1982 г.,  а се сеща за него след 40 години, когато песента „Усмивката“ е станала национален хит на група „Трамвай № 5“ с автор на музиката Митко Щерев и е със закрила за текста от Агенция „Музикаутор“? Явно е, че нездрави фантазии за авторство са обхванали над 90-годишния Бурнаски и неговия приятел Копривленски.

Георги Цанев обобщава на едро в потайна статия за сръбския вестник „Време“, 24.01.1939 г.: 

[…] Първият представител на чисто социалната поезия след войната е Христо Смирненски (1898–1923). […]. За Смирненски на първо място стоят задълженията на бореца и гражданина.

Между младите писатели особено място заема Атанас Далчев – типичен представител на новия предметен стил. Той се противи на всякаква сантименталност. [...]  Щедро лиричен и младежки сияещ от радостите на живота в своите стихове е Славчо Красински. […] От представителите на левичарската революционна поезия, наследници на Смирненски, които се стремяха да съединят експанзивност и активизъм с художествено убеждение, трябва да споменем Христо Радевски и Лъчезар Станчев. (Цанев 1983: 258)

Светлозар Игов опитва да опровергае Г. Цанев и д-р М. Ралчев:

„И в по-благоприятни времена, дори когато е бил на гребена на вълната на едно признание, дори в 30-те и в края на 30-те години, когато получава награда за излязлата си през 1939 г. стихосбирка, българската критика не може да намери точното място на Лъчезар Станчев в българската литература. […] Далчев и Пантелеев са поети от края на 20-те години. Те са от голямата плеяда, която започва от втората половина на 20-те години – Фурнаджиев, Разцветников, Багряна, Далчев, Пантелеев.

Лъчезар Станчев се появява тогава, когато почти спира първият период на Атанас Далчев. И ние виждаме, че тази неточност в оценките на критиката идва от невъзможността по някакъв начин Лъчезар Станчев да бъде ситуиран, защото той сам стои далеч от програмните изяви на поезията, далеч от борещите се помежду си групировки и ние виждаме, дори в някои от благосклонните оценки на критиката от 30-те години, той не е точно определян. Дори един така точен критик като Георги Цанев, който почти не е правил грешки в критическите си оценки, наистина в една доста обща статия, и то печатана в чужбина, поставя Лъчезар Станчев в следовниците на Смирненски в пролетарската поезия, редом с Христо Радевски.

[…] Също така невярно е Лъчезар Станчев да бъде отнасян към следовниците и дори според някои към епигоните на Атанас Далчев и това много точно посочва Милко Ралчев във великолепната си критическа книга „Днешната българска лирика“, където посочва единственото, което свързва Лъчезар Станчев с Далчев. Това е, може да се каже, градската чувствителност или градският декор, също както го свързва с Далчев една космополитна тематика, примерно парижките им цикли.

[…] И ето, забележете едно стихотворение, което макар да не е пряко насочено към някой, на мен ми се струва, че е много показателно и че е всъщност дискретно посветено на Далчев, комуто Лъчезар Станчев посвещава и други, вече съвсем пряко посветени, стихотворения като „Ти се връщаш“ от „Земя под слънце“:       

ТИ СЕ ВРЪЩАШ малко слаб и блед, 

от страната дето аз отивам,

от далечния жадуван свет.

…

Не намери ли и там в човека

поне лека искрица достойна

за любов и малка земна вяра,

или сбрани в теб лежат базмерно

разочарования безбройни?

Това стихотворение е според мене съвсем пряка реплика към Далчев и то не само защото съвпадат отиващият и завръщащият се, но и защото тука е много точен в това стихотворение. Дори бих казал, не е само автоинтерпретация, а интерпретация на Далчевата поетика, в която продължават да тежат „безмерно разочарования безбройни“. На тях Лъчезар Станчев противопоставя „любов и малка земна вяра“. Това е противостоенето на тези двама поети (Игов, 1998: 34).

Темата „Сняг“ на три творби сравнява „щастливата градска поезия“ от 30-те години с „покварата на града“ в стихове от периодите на 20-те и 40-те години.

Над тези стръмни стрехи от желязо

и тези булеварди от асфалт

поне един път няма ли да слезе

снегът от небесата като бял

и лъчезарен ангел? Аз не вервам.

…

Бял сняг ще има само във градините,

където са играели деца.

  Атанас Далчев, „Сняг“ (1929)

Тази вечер – каква изненада –

тоя черен Париж, побелял!

Бели, чисти са всички площади,

светъл сняг е навред навалял.

…

Това бяло писмо ми донесе

светлината на родния край,

аз отново съм бодър и весел,

снежна топка държа във ръка.

Във градинката Монж, в сняг изсечен

с бяла шапка ме среща Волтер

Гледай, дишай ти снежната вечер,

утре пак тоя град ще е чер.

Лъчезар Станчев, „Сняг“ (1939)

Снегът е бял, безмълвен и студен.

Пътеките изглеждат позлатени

и мисля, че небето върху мен

спокойно и замислено е слезнало.

…

Студен и безизходен е снегът

и здрачините слизат безпределни.

Страхувам се от смърт. На кръстопътя

стърчи злокобно призрачната мелница.

Александър Вутимски, „Сняг“ (1941):

През 1939 г., най-успешната година на Царството, Йордан Бадев е възторжен във в. „Зора“ за Голямата годишна награда за поезия: „Щастливците от 1939 година: скъп новогодишен дар, високо отличие за името и малко топлинка за… кесията. […] И най-после един нов лауреат – младият поет Лъчезар Станчев за сбирката му „Земя под слънце“. (Бадев 1940: 1).

Обявил критиката за изкуство, Петко Росен през 1930 г. постига голям творчески успех чрез първооткривателството на ЩАСТЛИВАТА ГРАДСКА ПОЕЗИЯ с благи думи във в. „Зора“:

„[...] Ето на: аз още отсега надавам вик до Бога, че най-голямата ми радост през отминалата година са поезиите на Лъчезар Станчев. И по възприятия, и по изживяване, и по самоличния начин на изказването си: много интимен, откровен, ясен и лъчезарен. Стихът е лек, свободен, като истинска песен. […] В тая безизкуствена песничка, вие виждате поета на образите, не и неговото лично самочувствие. Последното ще усетите по-сетне; то се засилва след всяка нова песен, докато достигне до едно осъзнаване, че песента е най-ценното нещо в света в „Щурец“ (из „Безшумни дни“, София, 1930):

Вървях из улицата шумна

и в миг дошла със вечерта

ме лъхна мисълта безумна,

че аз съм нищо във света.

И все едно дали живея.

Завих на ъгъла, но там,

от хората забравен, сам

един щурец дочух да пее.

…

Той улицата в миг надвика

и заразправя ми унесен,

че тук едничкото велико

е чистата и проста песен.  (Цит. по: Росен, 2011: 85)        

Използвана литература

Бадев 1993: Бадев, Й. Позиция. – София: БАН, 1993.

Бадев 1940: Бадев, Й. Щастливците от 1939 година, литературните награди и насърчения. // Зора, № 6168, 3 ян. 1940.

Вълчанов 1992: Вълчанов, В. Хора и срещи по моя път.  – София: Меридиани, 1992.

Динеков 1930: Динеков, П. За „Безшумни дни“.  Между книгите и списанията. // Лит. глас, № 90, 22 ноем. 1930.

Игов 1998: Игов, Св. За „Влюбени булеварди“. // Станчев, Л. Париж под слънце и благи думи от съвременници. – София: П&П Славейкови, 1998, с. 34–38.

Копривленски 2017:  Копривленски, Д. Пред чаша вино и една жена красивите ни думи са излишни. // Дума, № 211, 27 окт. 2017. [прегледан 10.11.2019]. https://duma.bg/pred-chasha-vino-i-edna-zhena-krasivite-ni-dumi-sa-izlishni-n154931?go=news&p=list&categoryId=3

Кунчев 1984: Кунчев, Б. Александър Вутимски :  Живот и творчество. – София: Наука и изкуство, 1984.

Петров 2004: Петров, В. Слово – изложба в НБКМ –  Поета на усмивката. – София, 2004. [прегледан 10.11.2019]. http://slance.eu/Novini/ValeriPetrovZaLSKratko.htm

Ралчев 1934: Ралчев, М. Критика на новата българска лирика. – София, 1934.

Росен 2011: Росен, П. Суровакници.  // Росен, П. Съчинения в 10 тома.  Том 1. – Бургас: Божич, 2011.