Малчо Николов и Вл. Василев (Отсъствието като знак)

Надежда Александрова

Нов български университет

В литературния живот и сред хората на изкуството промяната в България след 9 септември 1944 г. е особено драматична. Тази промяна се оказва не просто политически акт, който сваля едно управление, за да дойде друго, а знакова за морала и нравите на цялото българско общество, действие, което преобръща публично много човешки съдби до степен, която преобразява и колективната народна съдба. Установилата се комунистическа власт, след като се справя силово с политическата си опозиция и променя конституцията и формата на управление, почувствала се сигурен собственик на материалното богатство на страната, започва по-решително да следва  идеологическата си програма; да отстранява онези, които не споделят метода и догмите на социалистическия реализъм. Литературата и изкуството започват да се прилагат като средство за идеологически внушения и преобразяващо въздействие върху общественото мислене и поведение. Мнозина сред представителите на тази творческа част от българското общество са припознати като врагове на властта, самопределяща се през 40-те и 50-те години като „диктатура на пролетариата“.

Сп. „Златорог“ и неговият главен редактор Вл. Василев са отдавна набелязана жертва на комунистическата партийна политика в областта на културата, години преди т.нар. „победа на социалистическата революция“ у нас. Още с появата си през 1920 г.,  когато списанието обявява своята естетическа програма за независимост, както от политическата конюнктура, така и от модернистичните течения, и я отстоява в остри полемики с редуващи се опоненти, то печели множество естетически и идейни противници, особено агресивни сред авторите в левите издания. Независимо, че списанието спира още през 1943 г., неговото име дълги години се произнася като синоним на идеен грях, а критикът Вл. Василев е заклеймен като коварен изкусител за левите писатели, който ги е привличал за сътрудници и ги е превръщал в ренегати.

Съдбата на Вл.Василев от четвърт век насам е предмет на много литературноисторически текстове[1]. И това е естествено, след като в продължение на десетилетия над името му тегне табу и е премълчано име в биографиите на мнозина от най-изявените ни писатели, сътрудничили на „Златорог“. Принципът е – или лошо, или нищо, но по-добре нищо, за да потъне в забрава едно от ярките явления в българската културна история между двете световни войни.[2] 

Вл. Василев и „Златорог“ са важна, съществена, част и от житейската и творческа биография на литературния критик и историк Малчо Николов (1883–1965). Публикациите му в „Златорог“  правят присъствието му забележимо сред читателите на списанието не само у нас. През 1927 г. чешкият славист Йозеф Пата високо оценява книгата му„Литературни характеристики от Ботева до Дебелянова“ (Изд. „Хемус“, 1927), посочвайки активната му критическа дейност в литературния печат – списанията „Слънце“, „Златорог“, „Демократически преглед“, като заключава:

 „MалчоНиколов навсякъде изненадва със съвършеното познаване не само на родната, но и на световната литература, което използва при оценките си за творчеството на всеки от разглежданите поети […]. Книгата му може да бъде полезна и интересна за всеки приятел на българската книга и славянската литература изобщо […]. Наблюденията в нея по същество са верни; субективно погледнато, биха могли да предизвикат различни възражения, но от това общата ѝ линия, основана върху множество цитати от авторите, не се променя съществено“[3].

 Вл. Василев, който обикновено не бърза да хвали сътрудниците си в списанието, а изчаква тяхното утвърждаване да получи по-широк обществен отзвук, посвещава на Малчо Николов в „Златорог“ две рецензии[4] – едната за монографиите му „Вазов“ и „Пенчо Славейков“ /23, 2/, втората – за второто издание на неговата „История на българската литература“/23, 5/. Най-ценното качество на тези книги Вл. Василев вижда в тяхната „обективност и достъпност, отвореност и диалогичност“, в „простотата и яснотата на стила, нагледността на изложението“, които ги правят„лесни за възприемане“, защото т. нар. „елитарност“ на списание „Златорог“ включва идеята за просветителството, за разбираемост на текстовете. И в този дух подчертава „имаме доста монографии за писателите ни отпреди Освобождението. Необходимостта от монографии за писатели след Освобождението е налице. Г-н Малчо Николов иде да отговори на тая необходимост. Тия му книги дават не само достатъчно познание за творчеството на двамата ни големи поети, но и вярно отношение към тях“.

            В следващата си рецензия той определя „История на българската литература“ от Малчо Николов като „втори голям сериозен опит“след „Историята“на Божан Ангелов, „втори по ред, но не и по значение“. От „Историята“на Малчо Николов „читателят излиза широко ориентиран и със сигурни представи за литературата ни. Те са верни, резултат на добросъвестно проучване, на едно отношение не само констативно, но и критическо“.

Всъщност без да е сред имената, около които се шуми, Малчо Николов е сред авторитетите в литературата ни в продължение на три десетилетия от 20-те до 40-те години на миналия век. За разлика от Вл. Василев той не проявява впечатляващ полемичен темперамент, неговите текстове са по-скоро вътрешно полемични, обикновено са изградени в полемика с предхождащи ги оценки, или със самите автори на художествените произведения. С Вл. Василев го сближават общите идеи и принципи: за мисията на критѝка и на критиката като социално-просветителска дейност и художествена практика, доброжелателният и добронамерен тон, подходът към литературните текстове, основаващ се единствено на обективни художествени критерии и на убеждението, че такива критерии съществуват независимо от модите и увлеченията на времето; и двамата са убедени в необходимостта от политика на критическо внимание към актуалните литературни процеси и явления за утвърждаването и популяризирането им в конкурентната среда на множество влияния и силен читателски интерес към превежданите чужди автори.  

Съдбата на Малчо Николов след 9 септември 1944 г. в известна степен е сродна с тази на Вл. Василев. Той също е  наблюдаван и припознат като идеен противник на новата власт. Почти веднага след преврата критикът е принуден да търси свидетели за своята неутрална политическа позиция, за антифашистките си убеждения, чувствайки се застрашен от надигналата се репресивна машина.  За да бъде нарочен за враг, е било напълно достатъчно дългогодишното му сътрудничество в „Златорог“, приятелството му с Вл. Василев, както и специализацията му в Германия. Промяната заварва Малчо Николов достатъчно утвърден като автор със свои литературни възгледи и предпочитания, убедително аргументирани в множество книги и публикации, за да бъде принуден с лекота да се откаже от тях, подобно на някои от по-младите си колеги. По това време той е автор освен на споменатите тук, на още редица литературни изследвания. Неговата „История на българската литература“ претърпява три издания в годините 1941, 1943 и 1947. През 1947 г. се появява и книгата му „От Теодор Траянов до Никола Вапцаров“, както и второ издание на една „Христоматия по литература“ за седми клас в съавторство с Георги Цанев и Емил Георгиев[5]. Но тъкмо тези негови изяви се оказват подложени на унищожителна критика, използвани са като повод да бъде обвинен в погрешно боравене с фактите и превратно представяне на българската история от персоналистични  позиции, да бъде обявен за носител и проводник на ретроградно мислене и буржоазен манталитет и за повече от десетилетие да бъде отстранен от активно участие в литературния живот. Той, разбира се, продължава да пише, да поддържа контактите си с колеги литератори и учители, има и спорадични публикации в печата. С Вл. Василев общува приятелски до края на дните си и за разлика от него, в последните години на живота си получава дозирано според партийните критерии обществено признание за литературната си дейност, което, разбира се, не е в състояние да заличи незаслужените огорчения преди това. Но все пак, за разлика от Вл.Василев, получава възможност да публикува книгите си „По върховете на руската литература“ (1961) и своите „Житейски и литературни спомени“ (1962). А през 60-те до 80-те години на миналия век негови статии се включват в сборници и оценките му се цитират в академичните издания на писателите от неговата съвременност, докато всяка поява на текстове от Вл.Василев се посреща враждебно сред оредяващите в годините, но със силни властови позиции, идейни опоненти и с последици за съответните редактори, обикновено представители на новите поколения литератори, които са без идеологически предразсъдъци.Тук е достатъчно да си припомним случая с литературния критик Атанас Свиленов или да се върнем към страниците на множеството дневници на съвременници, запомнили студения ден на 27 декември 1963 г. – когато умира Вл. Василев[6]. Споменът за този ден откриваме и в писмо на Малчо Николов до известния литератор от Шумен Христо Герчев.

„…На 27.XII. миналата година почина от кръвоизлив

при язва в стомаха Вл. Василев, редактор на „Златорог“,

директор на Нар. Театър и пр. няма да се учудя, ако ми

пишеш, че не знаеш за това: в никой вестник, че и в „Ли-

тературен фронт“ не бе отбелязано за неговата смърт

и мнозина дори в София не знаят и сега за случилото се.

Не ми е много ясно, защо постъпиха с него така и след

като той правеше рисковани усилия да се приспособи към

новия курс[7]. Неведнаж съм му казвал, че прекалява в това

отношение и че губи достойнството си..., без да постиг-

не, което иска, но той беше наплашен (особено през вре-

мето на В. Ч-в) и продължаваше да следва същата „ли-

ния“. Работил съм с него в „Златорог“ като сътрудник и

му зная всичките добри и лоши качества, но едно не може

да му се откаже: той сплоти най-добрите литературни

сили у нас през един период от 24 години и редактирано-

то от него списание е най-хубавото от 1920 г. до 1944 г.:

там печатаха Йовков, Георги Райчев, К. Константинов,

Каралийчев, И. Волен, Н. Лилиев, Багряна, Фурнаджиев,

Разцветников, Марангозов, Б. Пенев, Сп. Казанджиев, В.

Пундев и пр., и пр., които ти добре знаеш... Напоследък

печатаха от него в някои списания („Септември“, „Пла-

мък“) и въпреки това умря афоресан.

Не мисли, че съм много замаян от „зачитането“

– то беше един епизод само и нищо повече. Самото при-

ветствие не беше лошо, но след това последва „награда-

та“[8], с която ме унизиха и за която не мога да им простя.

Намират се между тях добри и справедливи люде, но, за

жалост, теснящината е свила гнездо в много от ръко-

водните им личности.

Сега (тези дни) чета една книга от И. Еренбург –

спомени. Книгата е голяма (повече от 600 страници) и

доста подробна. Има интересни моменти. Важното е,

че Еренбург, макар и правоверен комунист, има по-широк

поглед за литературата и нейните автори. Ако нашите

комунисти могат добре да четат, те ще научат много

хубави работи у него и най-важното – че писателят си е

преди всичко писател и онова, което трябва да търсим в

него, е какво дава като художник, а не какви убеждения

има... Той например цени поезията на Пастернак (дори

в „Д-р Живаго“ намира и положителни качества), Ман-

делщам, Марина Цветаева, Волошин, Брюсов (не всичко)

и пр., и пр. – да не казвам за Блок, Есенин и др., които

цени като големи поети…[9]

В книгата си „Житейски и литературни спомени“, която излиза приживе на Вл. Василев през 1962 г., прави впечатление, че Малчо Николов не споменава неговото име. Това е  последната книга на критика, написана със смирението и мъдростта на опита, на равносметката; със съзнанието за пълноценно изживян живот и с дозата самокритичност и дори самоирония, което я превръща в увлекателен разказ, чиято достоверност не предизвиква съмнения. И все пак това впечатляващо отсъствие е знаково, говори само по себе си за степента на автоцензурата, работеща чрез предварителното указание какво може да попречи или не за отпечатването на мемоара. 

Но така или иначе конюнктурата не успява да попречи „Златорог“ и неговата атмосфера да присъстват много органично в тази книга, а индиректно, въпреки, че не е споменат, да присъства и самият Вл. Василев. Това присъствие-отсъствие може да се разчете като езоповски език, който говори много за автора и неговото време на посветените в историята на литературата и, разбира се, нищо за останалите. Но остава разказаната история, която предизвиква интерес отвъд написаното, към други –

конкретни – реалии, води любознателния читател към тях. В спомените си просветителската мисия на писателя търси да открие своята пролука към истината за обреченото на забрава минало.

Съпоставката между текста на тази книга и споменатите в нея текстове, публикувани в „Златорог“, е много интересно и, в известен смисъл, наложително занимание, тъй като се оказва не просто връщане назад в годините на една действената и безкомпромисна младост, а проверка на ценностите, преосмисляне на отношенията, ревизиране на становищата, смирено подреждане на нещата от живота в йерархията на смисъла, който дава единствено дистанцията на годините и преосмислянето им чрез спомена за тях.

В своите „Житейски и литературни спомени“ Малчо Николов се връща преди всичко към авторите, за които е писал в списанието на Вл. Василев, към тези с които е общувал, с които се е срещал случайно или е другарувал по съседски[10] – като Васил Пундев, Константин Петканов, Георги Райчев и други, които са негова слабост – като Йовков и Багряна, или които са дълг - като Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов… В спомените си той ревизира някои от критичните си оценки, прави кратки и точни портретни характеристики на редица свои съвременници като Боян Пенев, Васил Пундев, Елин Пелин, Никола Ракитин, Цанко Церковски и др., за които не е писал в списанието, покайва се за написаното за Вазов през 1920 година.

Пътят на Малчо Николов през годините не е лесен, както поначало не е лесен пътят на принципните и със собствена позиция личности. През 1937 г. например той е пенсиониран преждевременно като служител в Министерството на просвещението, тъй като се противопоставил на известната заповед на министъра за повишаването на ученическите оценки с една единица по случай раждането на престолонаследника.

Пренебрежителното отношение на комунистическата власт в годините на сталинската диктатура у нас е съпроводено за Малчо Николов и с обида от доскорошни литературни колеги и приятели като Георги Цанев например. След излизането на споменатата Христоматия за седми клас именно частта на Малчо Николов се оказва „разгромена“ от Андрей Гуляшки. Срещу третото издание на неговата „История на българската литература“ пишат Стоян Каролев, Веселин Йосифов и др. И това не са единични гласове, а политическа акция, която не допуска друго мнение или аргументирана самозащита, а единствено самокритика и безпрекословно приемане на новата и единствено вярна линия в живота и литературата. В личния архив на писателя е запазена чернова на негово изказване пред събрание на СБП, което е опит за самозащита:

„Ако вземам думата, правя го не само защото дължа едно обяснение пред колегите за моето мълчание през последните две години, но и защото във връзка с това възниква един, според мен, важен принципен въпрос за нашите колегиални отношения. Другарят главен секретар отправи – специално към мене – въпроса защо не отговарям на критиките, които се направиха на някои мои статии и книги – съгласен ли съм с тях, или не. Отговарям: на две от тези критики аз отговорих своевременно, а на явилите се в „Раб. дело“ и „Ново време“ критики не съм отговорил по независещи от мене причини, но главно поради това, че целяха пълното ми дескредитиране като литературен критик и историк, като в първата статия – от В. Йосифов – 9/10 от приписаните ми мисли са неверни, а в рецензията за книгата „От Т. Траянов до Н. Вапцаров“ покрай многото неверни твърдения ми се приписва прикрита  (подчертано от М. Н.) защита на буржоазната идеология на индивидуализма, естетизма и религиозни светоусещания – и още нещо по-силно – бил съм с две лица – едното е легитимация за съвременната наша общественост, а другото е „истинското лице (подчертано от М. Н.), обърнато изцяло към миналото“. На подобни твърдения, които засягат писателската ми и гражданска чест – аз не отговарям.

            Другари, като казвам това, аз съм съвсем далече от мисълта да твърдя, че моите статии и книги са лишени от грешки и недостатъци. Това би било нелепост. Аз не мога да не призная, че в моите работи няма онова, на което най-много се слага тежестта днес – ясните идейни позиции, Маркс-Ленински метод при разглеждането на литературните явления, страстна партийност, болшевишка принципиалност. Всички тези понятия, признавам, са нови не само за мене, а почти за всички писатели от моето поколение. Ние още не сме се достатъчно, бих казал, аклиматизирани в това отношение. Много по-лесно е например за един Зарев, Каролев, П. Данчев и др. млади колеги да усвоят тези основни положения. И те допускат често съществени грешки, каквито грешки бяха изтъкнати и на последното съвещание на съв. писатели върху задачите на литературната критика, както и върху едно изказване на А. Белик, което бе остро осъдено като вулгаризация в литер. критика[11]. Друго – ние се развивахме и оформяхме под влиянието на формалистичното направление в литературоведението и литер. критика, проявено особено силно в Съв. съюз в началото на двадесетте години от нашия век, когато се явиха изследванията на професорите Жирмунски, Томашевски и най-ревностния от тях – Шкловски, и това не можеше да не окаже влияние върху нашите работи от това време, макар никога аз лично да не съм бил привърженик на стойностите на формализма.

            Всичко това, другари, е история. И ако има нещо, което ме учудва, когато чета отзивите на моите критици напр. за статиите в книгата ми „От Траянов до Вапцаров“ е, че те не правят разлика между работите ми, явили се преди 20, че и 30 години и тези, печатани от 5 години насам. Защото само онзи, който съзнателно си затваря очите, няма, или по-добре, не иска да види разликата между статии като тая за Райнов и Мл. Исаев, тия за Хр. Смирненски, Ст. Загорчинов, И. Волен, Ст. Даскалов, Дим. Димов, Н. Стайков, Н. Вапцаров и др. и да не забележи в тях, ако не изредените по-горе качества, поне стремежа да се обясни делото на писателя с обществените условия, да се изтъкнат и подчертаят социалните елементи в творчеството му... За тях се замълчава, или, както беше случаят с младия колега Ст. Каролев – когато му зададох въпроса – чел ли е някои от тези статии – той отговори, че те не били характерни. Да, не са характерни, само защото не потвърждават неговата теза – и затова ги изключва. Та централният въпрос не е в критиката, която се прави на моите статии и книги – с някои основни принципни положения на тази критика и аз съм съгласен, но в нещо друго – в стремежа на критиците да отрекат изцяло, без остатък каквото и да е положително качество в моите работи /подчертано от М.Н./, да ме окачествят едва ли не като критик реакционер и вредител. А щом е тъй, щом делото, на което съм посветил най-хубавите си години, е отречено и осъдено, има ли смисъл да започвам отново и то в края на своя жизнен път? Чувате ли, другари, някогашни мои сътрудници на сп. „Българска реч“[12], какви пакостни неща съм ви внушавал и то в едно списание, посветено на родната реч и литература?

 На конгреса на българските писатели през 1945 г. ми направиха дълбоко впечатление думите на Ал. Сурков, който, следейки нашите горещи препирни, с усмивка ни посъветва да бъдем по-толерантни и тактични и че тъкмо благодарение на такова държание на съветските писатели е бил привлечен и спечелен един писател като Алексей Толстой – и че с това и съветските писатели и съветската литература са добили една голяма печалба.

Другари комунисти, вие по-добре знаете отношението на писателите-комунисти към безпартийните в Съветския съюз. Още на годишното събрание през 1948 г. аз апелирах към вас за една по-голяма толерантност, за малко повечко внимание към нас, безпартийните, които искрено ви подаваме ръка за задружна работа. Уверен съм, че с по-малко подозрителност и с повече доверие и другарско внимание ще постигнем много повече онова единство и сплотеност, които са тъй необходими и желателни за времето, в което живеем…“[13]

Съдържащото се в този ръкописен документ, прочетен или изговорен вероятно някъде през 50-те години на миналия век, потвърждава думите на поета Атанас Далчев за Малчо Николов, написани по повод годишнината от неговата смърт: „Той не робуваше на настроения и моди, търсеше истината и имаше убеждения. Хора, които са получили „убежденията“ си наготово, могат да ги сменят; Малчо Николов беше извоювал своите постепенно, с години труд и борба, затова намираше сили да ги брани“.

Всъщност отношението към Малчо Николов през разглеждания период е само до известна степен подобно на това към Вл. Василев – то е подозрително, но няма достатъчно аргументи, за да бъде докрай отрицателно. Затова и критикът доживява своята социална и професионална реабилитация въпреки множеството положени усилия да бъде дискредитиран и оклеветен, за което говорят достатъчно на брой запазени документи в личния му архив, както и досието му в Държавна сигурност, което беше прегледано във връзка с изданието „Златорожки страници“ и публикувано в него[14]. Досието му в представения за публиката вариант не съдържа нищо съществено уличаващо писателя, освен поръчани клевети.

Текстовете на Малчо Николов за литературната класика, както и посветените на съвременните му автори и творби, активно работят за оформянето на националния литературен канон и със своята естетическа обективност и прозорливост всъщност са неразделна част от него. Затова, макар и премълчавани, те са постоянно четени и коректно, или некоректно, цитирани. Неговите критически тези са формулирани ясно и подкрепени с убедителен анализ на литературните творби. Дори когато има слабост към някои от авторите, той предпочита критичния пред апологетическия подход. Дори на Йовков, който е негова слабост по собствено признание, не спестява критическите си забележки.  Но и когато е силно критичен, той непременно открива и дълбоко подчертава положителните страни на автора и конкретно разглежданото произведение (Ст. Чилингиров, Добри Немиров). Подчертано е толерантен към най-младите и начинаещи автори  (Вл.Полянов напр).

Малчо Николов е изключително отговорен и загрижен за качеството на  образователния процес по литература, съзнавайки колко е важно да се култивира и поддържа интереса към националните ценности. В кратката си статия „Жив е той, жив е…“напримертой  актуализира прочита на Ботевата балада „Хаджи Димитър“, за да посочи банализираната ѝ учебникарска рецепция, отблъскваща младите поколения. Припомня първата ѝ възторжена, но овехтяла вече оценка на Вазов за Ботевата творба, след това и написаното от Пенчо Славейков и Боян Пенев за нея, за да предложи едно свое ново и богато на литературни асоциации четене, което тръгва от евангелските текстове и древните митове за героите, припомня и нашите хайдушки песни и в спор с П. П. Славейков поставя творбата на Ботев сред най-високите образци на баладичния жанр в славянските и европейските литератури.

Положително качество на критическите текстове на Малчо Николов са техните потенциални възможности за идейно осмисляне и доразвитие като например идеята за география на българската литература, за аргументираното асоциативно четене на българската литература на фона на европейските литератури. Критическият подход на Малчо Николов към явлението „чуждо влияние“ в литературата предполага най-напред съобразяване със сложността на самото явление. Изключително прецизен в това отношение е анализът му за влиянието на Лермонтов върху българската поезия. Той проследява сродни елементи с поезията на Лермонтов у Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов и П. К. Яворов. У последния според него влиянието на Лермонтов е слабо въпреки наличието на демон. Яворовият вътрешен демон – подчертава той – е различен оттози на Лермонтов и мотото към неговото стихотворение стова заглавие води към разликите, а не към родството между двамата поети.

Книгите на Малчо Николов са ценно наследство за българската литературна култура „и с материала, събран в тях, и с преценките си, дори с грешките си. Защото, както казва философът, грешката има две уста: с едната от тях тя казва истината. В известен смисъл тя също се явява двигател в развитието. Само лъжата е безплодна“. Тези думи от цитираното тук слово на Атанас Далчев за критика потвърждават смисъла на връщането ни към него.