Малчо Николов за повестта на Елин Пелин „Земя“ – едно изключение от правилата в сп. „Златорог“

Богомил Попов

Институт за литература - Българска академия на науките

За разлика от повечето литературни издания, които непрекъснато се появяват и спират да излизат след войните и най-вече през 20-те години на ХХ век, сп. „Златорог“ започва ex abrupto. Много е възможно редакторът му Владимир Василев и неговите най-близки сътрудници да са преценили, че заявяването на категорични позиции, афиширането на основни насоки неминуемо – и бързо – ще ги въвлекат в конфликти. Вероятно е да са очаквали желаната от тях атмосфера на традиционализъм, умереност и търпимост да се създава постепенно, с подбора на публикуваните текстове и тежестта на авторите им. Но тогава – в може би най-раздорното за литературния ни живот време, когато взаимоотношенията се движат от несъгласие през противопоставяне до пълно отрицание –  това не става, а огорчението и разочарованието на Вл. Василев изригват в статията му „Между сектанство и демагогия“ /4,2; 4,3/, в която, макар и повече от три години след започването на списанието, авторът ѝ съвсем ясно и категорично казва за какво той и неговите сътрудници в „Златорог“ ще работят и на кого ще противостоят, и където в частност са заявени и философията, и идейните и естетически критерии на публикуваните в списанието литературнокритически текстове.

Любопитно е, че до това се стига в процеса на може би най-нашумялата в българския литературен живот полемика – между „Златорог“ и литературния вестник „Развигор“. Веднага след излизането на първия брой на списанието професор Александър Балабанов, редакторът на„Развигор“, печата в невзрачното и малко известно издание „Огнище“ текст под заглавие „Списания и списатели“[1]. Той е унищожително критичен както по отношение на цялата първа книжка, така и специално за излязлата в нея статия на Вл. Василев „Маршът на победата и на смъртта“. Не е необяснимо:  обобщителна за военната проза на Йордан Йовков, тя е положителна до ласкателност, а ревнивостта на Елин Пелин, по това време вече напълно утвърден в белетристиката ни, който е в изключително близки отношения с проф. Ал. Балабанов, е пословична.

Владимир Василев не прибързва с отговор на това предизвикателство. На първо време той само загатва, че ще го приеме, като в рецензията си „Литературният сборник „Сняг“ /2,1–2/, търсейки обяснение на безхарактерността в изявите на българската интелигенция, посочва: „Най-типичен пример на тая специална българска приспособимост в областта на литературата, на това подло лавиране между „стари“ и „млади“ „генерации“, на плахо стоене между два стола е – на мнозина може би неизвестната – статия на наш професор „Списания и списатели“. За да не стане за никого лош, авторът наклонява фалшивите си везни ту на една, ту на друга страна; след всяко отрицание следва комплимент, след реверанса веднага афронт – за да докаже, види се, още веднъж математическото правило, че плюс и минус е равно на нула“[2].

За литературните нрави на разглеждания период тази констатация не е особено язвителна – авторът дори не споменава името на визирания в нея „наш професор“. Но Елин Пелин, очевидно от чувство за солидарност с професора, реагира незабавно и извънредно остро[3]. В памфлетния си отговор „Дон Кихот и неговият копиеносец“ /2, 4/ редакторът на „Златорог“ не влиза в конфронтация с Елин Пелин – той само изказва разочарованието и огорчението си от писателя. Основното в статията е солидно аргументираната защита на Вл. Василев от нападките в „Огнище“ и изобличаването на  проф. Ал. Балабанов и вестника му „Развигор“ в безхарактерност и безотговорност, но привличащото (в никакъв случай като обем) е в категорично казаното намерение за начина на участие на „Златорог“ в литературния живот: „Защото „Развигор“ е изцяло рожба на времето след разгрома, в което се срутиха стройните колони на всяка съвест и характер. Дълго време над техните развалини не ще може да се издигне никаква солидна сграда, ще се строят само евтини и леки постройки, шарени, пъстри, с разни фенерчета, но те ще привличат грамадна публика [...] Тя търчи след ония, които не искат от нея много (защото не ѝ дават нищо) и знаят да я забавляват. Измъчената и нервна психика дири удовлетворение в бърза, непрекъсната смяна на все по-нови и по-нови влечения [...] Тая развинтена психика е, която ние се стремим да премахнем, да я възвърнем поне към предишната устойчивост и издържливост [...] Да ѝ посочим някои ориентировъчни пунктове, за да не стане жертва на стихиите – ето нашето усилие. Ние се мъчим преди всичко, да спрем нейното люшкане и да възстановим скъсаните жици на миналото, което в часа на озлобление безразсъдно и изцяло отрекохме“ (с. 285–286).

Така вече наистина е налице ясно декларирано намерение, но то не е достатъчно концептуализирано, липсва му конкретност, може би повече твърдост – а предизвикателствата към „Златорог“ под една или друга форма продължават. И не след дълго логично и очаквано се стига до отпечатването на „Между сектантство и демагогия“. Логично – тъй като след настойчивата аргументация на несъстоятелността на опонента коректно е да се декларират – и мотивират – собствените виждания и позиции. И очаквано – тъй като, от една страна, след близо четири години остра полемика предположените предварителни опасения от излишни конфронтации са най-малко неуместни, и от друга, очевидно търпението на Вл. Василев само да загатва намеренията и посоката на „Златорог“ в мътилката на литературния живот тогава без нарочен текст, в който твърдо да заяви своите и на сътрудниците си позиции, се е изчерпало. Няма да се изкуша да опитам съживяването на духа на статията, ще се въздържа и само от насочването към ключови места от нея; сигурният път към това, с което тя е особено важна сега, е по-обстойното ѝ цитиране:

„Все пак мисля, че и в агонията си „Развигор“ ще продължи делото на демагогия и литературен бандитизъм. Защото инертността е духовно качество на още мнозина у нас. Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в „литератори“ от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да четат българските писатели: всичките са идиоти  […] Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ний със всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гневът си, но и с по-силното оръжие: с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа“.

„Днес нашият народ има нужда от повече вяра – нашият идеализъм ще му даде малко. Отрицанието – ръждата на българския дух – което му отнема всяка плодотворна активност, трябва да бъде изместено от нашата психика. В крайното си основание, то не е освен личен егоизъм и елемент на антисоциалност. То е, което прави душата на българина – без нито едно признание, без нито един възторг, без нито една светиня – тъй празна, готова почва за всякакви демагози. Ще му покажем, че и в миналото и сега има на какво да се позове, какво да обича“.

„Много добре знаем, че не може да се остане при това, което е било. Статиите, които дадохме и ония, които по-нататък ще дадем, набелязват пътищата напред. Да не се мисли обаче, че имаме намерение тепърва да подивяваме. И без това сме достатъчно диви, живели сме твърде малко със задачите и чувствата на културния човек. Връщането към „примитива“ не е за да останем при него, а с неговите тайни да сътворим едно културно творчество. Да внесем в наново пробуждащите се творчески сили, самобитното, елементарното – и затова общочовешко – в българския дух, което досега е било затрупано с конфетите на една привидна цивилизация. Затова ний не можем да отричаме нищо, което е елемент на истинската българска култура“ (с.176–179).

Владимир Василев казва „Статиите, които  д а д о х м е (разредката моя – Б.П.) и ония, които по-нататък ще дадем, набелязват пътищата напред“ – да, независимо от сравнително късното обявяване на виждането за живота на „Златорог“, от самото начало на излизането му неговите автори внимателно и с премерена търпимост[4], но и настоятелно се опитват да насочват към повече близостс реалността, стремят се системно да отрезвяват и приземяват. Това е съвсем навременно и много важно най-вече за литературните критици, пишещи за белетристика в списанието. Защото през 20-те години на ХХ век тече повече или по-малко естествен процес на лиризиране на българската проза и той е нетърпелив, трескав – като всеки процес във възстановяването (и пресъздаването) на една културна среда– и немалко от импулсите, които дава, заплашват исъс самоизчерпване в подвластността на крайни модернистични увлечения, и с обезличаване при оставането изцяло под чужди влияния.

След войните Елин Пелин мълчи доста дълго, докато в началото на 20-те години излиза повестта му „Земя“ – несполучил опит на писателя да се върне на предишното си равнище. Този неуспех на опонента от „Развигор“ не би трябвало да подтикне сътрудник на издание като „Златорог“ да загърби утвърдените вече в списанието принципност, обективност и толерантност, но – като наистина рядко изключение – става точно така. С нескривано злорадство в отзива си за повестта /4, 4/ Малчо Николов свежда, може да се каже, абсолютно всичко до безславните усилия на Елин Пелин да създаде в лицето на главния герой Еньо убедителен социално-психологически образ. Авторът на рецензията в стремежа си да уязви максимално Елин Пелин, волно или не, дори изменя на привичния си стил. Вероятно защото, ако го бе следвал (а то е една най-обща схема: фабула и сюжет – образи и характери – композиция – език и стил), би се наложило да каже повече положителни неща. И не само това – при всички недостатъци на повестта за един Елин Пелин е некоректно да се пише така:

„Аз се съмнявам, че можем да имаме скоро едно по-голямо творение съвършено по композиция. Появата на такова предполага автор не само с богато, но и с дисциплинирано въображение, а ний сме още твърде неорганизирани  и нестегнати и като колектив, и като отделни личности. В това отношение  Е л и н  П е л и н  е  о б р а з е ц  н а  н е х а й н о с т  и  р а з х в ъ р л е н о с т (разредката моя – Б. П.), които вместо да се ограничат, в последните му работи се засилват [...] Трябва да се примирим с мисълта, че повече от недостатъците, които откриваме в тоя разказ, са токуречи неизбежни за Елин Пелин“ (с. 247–248).

Тази враждебност не е само с литературна подкладка. При съвем наскорошното определяне на литературните награди за 1923 г. комисията от Министерството на просвещението, която прави предложенията за тях, постъпва крайно неетично. За номинациите отговаря специално конституирана литературна секция, състояща се от един член на комисията и поне две вещи лица, които предоставят мотивирани рецензии. На това основание предложените  от литературната секция за награди за годината са Елин Пелин – за повестта „Земя“, Йордан Йовков – за разказите „Дрямката на Калмука“ и „Частният учител“, Георги Райчев – за разказите „Лина“, „Страх“ и „Кошмар“, и Николай Лилиев – за сбирката „Лунни петна“. Комисията своеволно и против правилата игнорира решението на секцията и прави нов списък с предложения, като от предишния в него оставя само Елин Пелин и добавя Антон Страшимиров – за романа „Вихър“, и Дора Габе – за стихотворния цикъл „Очите“ и трите ѝ разказа „Някога“.

В бележката си „Литературните награди“ /4, 3/ авторът на рецензията за „Земя“ Малчо Николов остро критикува това:

 „Но кои са тия строги съдии над нещастната българска литература? [...] Преди всичко – двамата директори, на библиотеката и театра, г. Станимиров и г. Хр. Цанков: първият известен като добър стар администратор, но абсолютно непричастен по въпроси от литературен характер, а вторият – автор на книгата „Мои познайници“, в която фактически показва, че разглежданите от него писатели не са му никакви познайници [...] На трето място е представителят на Академията г. проф. Б. Цонев, чиито заслуги в областта на езикознанието малко ни интересуват [...] И най-после – централната фигура, председателят на Историко-филологическия факултет, фамозният Ал. Балабанов, позорно изгонен от писателския съюз, задето „петни писателското звание“ [...] По какъв начин именно Балабанов застава на чело на комисията, какъв е този Историко-филологически факултет, който посочва не другиго, а него?“