Константин Гълъбов: авангардът чужд и ро̀ден

Александра Антонова

В писмо от 10.III.1923 г. К. Гълъбов пише на Чавдар Мутафов: „четох с истински възторг твоята най-хубава работа – приказката ти в рококо. Обзалагам се, че няма в друга литература нищо подобно на нея – тя е рожба на ясновидец, прозрял в най-съкровеното – в стила – на един цял живот, или по-точно казано: в Платоновите идеи на неговите неща. […] след нея аз се убедих, че в твое лице ние имаме една от най-интересните фигури на нашата литература – и на литературата въобще. […] Защо си написал обаче ония невъзможни „Грубости“ в алманаха на Гео Милев? Тях не можем да ти простим, макар отделни места да са интересни и хубави. Пази се от изстъпления“.

Естетическата неприязън на К. Гълъбов към крайния авангард (и към културните крайности, струва ми се, въобще) естествено се вписва в концепцията му за родно изкуство. За да вникнем в отношението на критика към стиловите търсения на авангарда (и в частност на експресионизма), трябва да познаваме идеите му за родно и чуждо, вижданията му за влиянията, през които родното усвоява чуждото и се преоткрива като изразни възможности. В поредица от текстове, публикувани във в. „Изток“ най-вече след обявяването му за орган на кръга „Стрелец“, той развива идеята си за естетическия концепт „родно“ като продукт на творчески усвоени културни влияния. Поглеждайки в хронологията на публикуването на текстовете (между 1921 и 1927) виждаме как виждането му за родното в изкуството се подхранва от наблюденията му върху авангардните търсения.

Копнежът по европеизация тръгва от „копнеж по една голяма българска култура“, за който Гълъбов пише в есеистичния си фрагмент „На Велика сряда“ (Изток, бр. 29, 2 май 1926). Няколко месеца по-късно, в бр. 38, с който вестник „Изток“ се обявява за орган на кръга „Стрелец“, след като призовава за възстановяване на „изгубеното съприкосновение с родната действителност“, Гълъбов посочва: „Ние искаме да бъдем писателите на новото време: българи и все пак европейци“; „Българинът трябва да се европеизира, без да изгуби ценното, което той крие в себе си като народна единица, със свой собствен облик“ („Към младежта“, бр. 38, 1 окт. 1926). Пътят е в културния синтез, а той е постижим чрез ценностното приобщаване, не чрез етнографски битовия буквализъм в изображението. Продуктивното усвояване на естетическите ценности минава по пътя на етносната културна идентификация, която, от своя страна, е невъзможна без интереса към историята („Интересът към миналото е признак на културност“, пише К. Гълъбов в „Да пазим старините“, Изток, бр. 39, 10 окт. 1926. „Интересът към миналото никне из стремежа да се осъзнае настоящето“, той е израз на импулса да се разбере „причинната зависимост“; историческото самосъзнание, ерго, е признак на културност. Тъкмо в историята се откриват и културните влияния, които са закон в уясняването на естетическата идентичност.

Културният код на един етнос е органична смес от родни и чужди естетически ценности, които безспорно се моделират и от историческите контексти, смята Гълъбов (например силното немско влияние той отчита най-вече след Първата световна война). Тук лежи и важната зависимост между литературното развитие и идейния живот: „Тази или онази насока в творчеството на един поет или литературна школа се явява като последица от насоката, в която се движи идейният живот на времето“ („Методите на литературната история“, Изток, бр. 43, 7 ноем. 1926).

За себеоткриването чрез родното чрез откриване на родното, но по пътя на едно „оглъбяване“ говори К. Гълъбов в „Нашите културни задачи“: „изобщо изкуството е длъжно да отрази физиономичното в българската душа, за да бъде българско. Но то трябва да се оглъби в него, да отиде отвъд всекидневните му прояви и ни го даде пречистено и приведено в отношение към човешката душа изобщо. Защото изкуството е длъжно да бъде национално и все пак общочовешко“ („Нашите културни задачи“, Изток, бр. 44, 14 ноем 1926). Тъкмо чрез общочовешкото изкуство се съхраняват естетическите съдържания на етническото, иманентно родното. Формулата за Гълъбов е: „Целият ни живот трябва да се превъплъти и приеме съдържанията и формите на западния, като ги обагри със своето, българското, от което трябва да запазим само несъмнено ценното“ („Нашите културни задачи“).

Продуктивните творчески влияния са естественият път, културният закон. Те съхраняват самобитното, разкривайки го, и затова се определят като съзнателно предписание. Европеизирането е наша съдба, пише Гълъбов, „и нека прочее се европеизираме драговолно, съзнателно, […]. Само при едно съзнателно подхвърляне на европеизирането ще бъдем в състояние да си изработим постепенно липсващия критерий за ценното и физиономичното в нашия живот, в нашите културни прояви, заслужаващо да бъде запазено от похищението на западното“ („Нашите културни задачи“). Никоя култура не е самостоятелна, „колкото и самобитна да е тя, не е напълно независима от други култури“. Защото културите са „части от едно голямо цяло“. Дори и народното творчество не е напълно самобитна културна проява: „Влиянието е неизбежно, то е закон“ („Нашата култура и най-новата ни литература“, Изток, бр. 51, 2 ян. 1927). Продуктивното възприемане на западните влияния обаче минава през „ревизия на понятието родна култура“. Приобщаването крие опасността от безразборно копиране, което пък заплашва с обезличаване. Позитивно произвеждащо е именно усвояването, в което влиянието се поема чрез запазване на физиономичното, родно идентифициращото и оттук – ценното.

В „Нашите културни задачи“ Гълъбов вече е определил ролята на българския писател като медиатор на естетически (културни) влияния: „българският писател може да изиграе важна роля в процеса на европеизирането, като бъде проводник на културните идеи и чувства, които живее човекът на Запада“. Авангардните влияния са също част от културния поток, който тече и захранва българската художествена среда: естетически отклик със свой социалноисторически контекст, рожба на времето не толкова като художествен отговор, но като програмно себеосмисляне и целенасочване на изразовите техники. Неусвояването през родното обаче е нетворческо, то е „хабене на ценни творчески сили в едно безплодно визионерство“, което трябва да бъде преодоляно с връщането към „нашата действителност“ (тенденция, която Гълъбов определя като нарастваща).

Развиването на писателя е свързано с неговата културност, с едновременното опознаване на родната история и чуждите култури (с техните влияния). Културността е свързана, дори поражда, и разсъдъчността в създаването на художествения текст, включително и поетическия („дори и в силни афектни състояния мисълта не угасва, чувствата и настроенията, въплътени в поезията, се явяват малко или много свързани с известни мисловни съдържания“, пише К. Гълъбов в „Поезия на мисълта“, Изток, бр. 52, 12 ян. 1927). Културността и разсъдъчността са иманентни инструменти на авангардната поетика и я остойностяват във възприятията на критѝка. „Лошото е не, когато в една поезия има рефлексии, а когато рефлексиите вземат превес над чувствата и настроенията“. Това виждане на Гълъбов, както и убеждението му, че „литературата трябва да бъде близо до живота“, основават пък умереното му отношение към авангарда.

Константин Гълъбов и експресионизмът

На експресионистичната поетика Константин Гълъбов посвещава няколко статии: „За експресионизма“ (Златорог, Год. II, 1921, № 3, с. 159–162), „Реализмът и експресионизмът в литературата“ (Златорог, Год. III, 1922, № 6, с. 391–394) и „Експресионизмът и чарът на луната“ (Стрелец, Год. І, № 9, 1927, с. 2–3).

Текстът „За експресионизма“ е представителен за умереното и селективно отношение на Гълъбов към експресионистичната поетика с широката теоретична и социална платформа, на която го разглежда: „експресивно е всяко изкуство, в което възпроизвеждането на външния свят е нищо, отражението на вътрешния свят напротив – всичко. В такова едно изкуство формите на нещата се явяват деформирани от душата на твореца“ (Гълъбов 2009: 54). Expression застава срещу impression в смисъла му на елементарно зрително впечатление.Стар колкото самото изкуство, в началото на XX в. експресионизмът е оформен като течение с определен социалноисторически контекст. Той е „повик към вътрешно съсредоточаване“, „човекът вика за своята душа“ (в езика на Херман Бар).

Но експресионизмът, смята Гълъбов, още не е казал „своята тежка дума“, все още той е едно неосъществено намерение, той е възможност. Защото признаването на течението далеч не означава признаване на всяко произведение на това течение (Франц Ландсбергер). Крайността е, която К. Гълъбов не може да приеме – тук той споделя опасението на Ландсбергер от пълното игнориране на околното. Опасенията му са насочени и към смесването на изразните средства на изкуствата („абсолютната живопис“, която търси самостоятелната изразност на боята, се аргументира с въздействието, което търси музиката, най-чистият израз на душата). В пълния текст на есето, поместен в сп. „Златорог“, Гълъбов разширява аргументите в полза на обвързването на боята с предмета – връзка, която привържениците на абсолютната живопис прекъсват. Художникът абстракционист мисли боята като израз на определено свое емоционално състояние, „но декоративното въздействие на боята пречи твърде често на този израз“. К. Гълъбов дефинира и аргументира тук много убедително, развивайки наблюденията на Ландсбергер, спецификата на изразните средства на различните изкуства и оттук невъзможността за тяхното смесване – един обречен опит за (придаване на) изразност от едни художествени средства на други. Ощетяващо възприемането е не само усилието за смесване на изразните средства на изкуствата (музика – живопис), но и компенсаторно засиленото „тласване“ на възприемателя към действителността, провокирано от деформацията ѝ: „При твърде силно деформиране зрителят комбинира сам разнизаните части и върши това, което правят децата при „скритите картини“ […], когато всъщност съзнанието му е трябвало да бъде откъснато от предметното, за да се отдаде изцяло на емоционалното въздействие“ (Гълъбов 2009: 56).

Рефлексирайки върху целенасоченото маргинализиране на рационалното и опита за изключителност на емоционалното въздействие, К. Гълъбов извежда самата механика на експресионистичния и изобщо авангардния израз: рационализирането на емоционалното. Тъкмо умозрителната сетивност, превеждането на емоционалното въздействие през рационалното е характерно за авангардния експеримент и то е продукт на именно на опита за игнориране на рационалното възприятие! – един от парадоксите на авангарда. Възприемателят не е готов да изключи, да изостави рационалното, то е конституционално заложено. В това ново съотношение емоционално (сетивно) – рационално нито емоционалното въздействие, нито рационалното остават същите.

Още в текста си „За експресионизма“ Гълъбов се отнася негативно към крайностните изразови експерименти на експресионизма, към „невъзможните“ деформации, не към идеите на направлението; творчески продуктивното е в умереното деформиране (тези свои виждания той ще запази и в статиите си в „Изток“ и „Стрелец“ години по-късно). Тук са и наблюденията му върху деформациите на Кандински и тяхната философска аргументация, която провокира изобщо схващането за красиво и грозно (духовно/душевно става синоним на красиво и с това абсолютно взаимно дефиниране на категориите К. Гълъбов не може да се съгласи: „разбира се, не е необходимо красотата в изкуството да се свързва с красотата на нарисувания предмет […]; от известна благовидност обаче художественото произведение не трябва все пак да бъде лишено“ (с. 56). Израз срещу форма – в това противопоставяне Гълъбов вижда неуспех; тъкмо крайната деформация тласка обратно към действителността по силата на вродената ни рационалност и копнеж по красивост, които са най-сетне базисно организиращи възприятието ни начала. И големите произведения на експресионизма, твърди той, следват формалните принципи, следвани от художествените произведения на всички времена.

В „Критическото наследство на българския модернизъм“, т. 3 четем още един текст на К. Гълъбов, посветен на експресионизма – „Реализъм и експресионизъм в литературата“, публикуван в кн. 6 на сп. „Златорог“ от 1922 г. Тук изходна точка на наблюденията му е книгата на Фридрих Меркер „Zur Literatur der Gegenwart“ (Към литературата на настоящето), изд. 1921. Според дефиницията на Меркер ако реалистът ни говори за „земни“ неща, експресионистът ни говори за „неземни“. Меркер отделя „механичен“ реализъм от „истински“, като при втория емоционалното съучастие (възприемане на „реалното“) е акцентирано. Психорецепцията върви по линия на отдалечаване от телесното: следва разделянето на предмета от тялото, т.е. от телесното възприятие, одухотворяването на телесното – „обезплътяващият експресионизъм“, който идва след романтизма. Изразът постепенно се освобождава от предметност: абстрактният експресионизъм абстрахират предмета от неговата предметност, значението става безтелесно. В стълбицата на Меркер идва интелектуалният експресионизъм – философски размисъл, който често не намира своята подходяща форма (философска проза, проповед, есе) и се насочва към художествения текст, създавайки „бастардни“ рожби, изпадайки в реторичност там, дето трябва да покаже чувство. За Меркер оптимална изразност постига „пансимволизмът“ на твореца, който изживява и значението на хляба, и неговите физически свойства (цвят, форма и т.н.), който създава двустранно преживяване.

„По-голямата част от поетите експресионисти надценяват духа и презират тялото, земята, жената, пише Гълъбов. Понеже тяхната духовна диспозиция е едностранчива, те са изгубили разбирането, усета за сетивното, за природата; смогват само да преживеят (или да измислят) смисъла, духа, но за тялото са слепи.“ (Гълъбов 2009: 69) Експресионизмът „дезертира“, по думите на Гълъбов, от действителността, но да не забравяме, че е и най-социално ангажираното (ляво) течение – и тук откриваме поредната илюстрация на принципно парадоксалната природа на авангардите.

В известния си текст „Експресионизмът и чарът на луната“, публикуван в бр. 9 на в. „Стрелец“ от 1 юни 1927, Гълъбов съпоставя експресионизма с романтизма: романтизмът също е „бягство от действителността“ и „копнеж по неплътния свят на въображението“, „копнеж по недействителното“ (Гълъбов 2009: 125) . Характерно за изображението е, че „нещата изгубват своята обикновеност, стават изразители на чувства и настроения, заживяват свой фантастичен живот. И почти винаги те са загадка – символ на неща, за които няма думи“ (Гълъбов 2009: 125). Романтизмът развива култ към смъртта като пълно небитие, освобождаване от телесното, култ към нощта и съня, „лунната ситуация“.

В светоотношението си експресионистът също преодолява „действителността“, но като я анализира (под влиянието на науката), разчленява, деформира. Деформацията е виждането на „вътрешното око“. Но тук идва особено важното наблюдение на К. Гълъбов – че това (деформиращо) виждане не е постигнато чрез гледане, „а чрез мислене“. Разсъдъчността в авангардната поетика е основен подход, който определя художествените ѝ похвати и естетически критерии: „имаме не първобитност на гледането, не мистерия, а дръзка намеса на разсъдъка вследствие на културна усложненост“. (Дефинирането на разсъдъчността като творчески подход еволюира – през 1924 г. Гълъбов дефинира авангардния свят като ирационален, говорейки за „експресивно отношение към нещата“ като белег на виждането на художника. Нещата се явяват „през призмата на субективното, дишат очарованието на един нов, ирационален свят със свои форми, свои закони, отлични от формите и законите на нашата триизмерима действителност“ (Гълъбов, К. Вселена. – Развигор, № 157, 8 ноем. 1924, с. 2.). Опитът за рационално пресъздаване на ирационални съдържания е характерно авангарден поетически опит, характерно авангарден художествен тренд, характерно авангарден формат на поетическа „разсъдъчност“ (термин, с който Гълъбов си служи в „Поезия на мисълта“ от 1927 г.)

Разсъдъчното светоотношение лишава експресионистичното творчество от емоция (в сравнение с романтизма), широк е обхватът на въображението му, но понякога това въображение е болезнено, твърди Гълъбов. Това е въображението на поета от ново поколение: поета на големия град. Заключението на Гълъбов относно изчезването на чара на луната е обаче песимистично.

Бележки:

Цитатите от статиите на К. Гълъбов, поместени в „Изток“, „Стрелец“ и „Развигор“, са по „Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000. Цитатите от статиите "За експресионизма", "Реализмът и експресионизмът в литературата" и "Експресионизмът и чарът на луната" са по „Критическото наследство на българския модернизъм“. Т. 3. – София: Боян Пенев, 2009.

Цитирани източници:

Гълъбов, К. На Велика сряда. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. Към младежта. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. Да пазим старините. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. Методите на литературната история. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. Нашите културни задачи. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. Нашата култура и най-новата ни литература. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. Поезия на мисълта. // Литературен кръг „Стрелец“ [Cб.]. Предг., съст. и прилож. Сава Василев. – Велико Търново: Слово, 2000.

Гълъбов, К. За експресионизма. // Критическото наследство на българския модернизъм. Т. 3. – София: ИЦ „Боян Пенев“, 2009.

Гълъбов, К. Реализмът и експресионизмът в литературата. // Критическото наследство на българския модернизъм. Т. 3. – София: ИЦ „Боян Пенев“, 2009.

Гълъбов, К. Експресионизмът и чарът на луната. // Критическото наследство на българския модернизъм. Т. 3. – София: ИЦ „Боян Пенев“, 2009.