Мемоаристът Константин Гълъбов

Спомням си, че в началото на 80-те години на миналия век у нас периодично се подновяваше полемиката дали документалната литература е художествена или не, в която взеха участие някои известни съвременни български писатели – един най-малкото неизяснен в хода на публицистичните прения казус. Тогава термините чуждици „фикшън“ и „нонфикшън“ у нас не се използваха, да не говорим за мащабите на днешната им всеместна употреба, обаче съответните им български названия „художествена“ и „нехудожествена“ литература нашироко си съществуваха. Част от полемиката в този смисъл засягаше мемоарната литература. Мисля, че спорът не приключи с разбирателство, нещо така типично за литературните ни нрави открай време между полемизиращите страни или по-скоро отделни писатели. Идеята, която остана да витае, доколкото си спомням – тогава доста млад и неосведомен в тази проблематика – беше, че ако мемоарите са написани от писател, а не от военен, държавен, политически, стопански и финансов деец (като Атанас Буров или Димо Казасов например), те са художествена литература. Другото не е.

Можем да се запитаме и днес с основание, какво са спомените тогава на Луис Бунюел или на Симеон Радев, чиста художествена проза ли е „Път през годините“ на Константин Константинов и т.н. – все от рода на примери, които всички знаем.

Въпросът какво е мемоарна литература е ключов, доколкото художествена или нехудожествена, фикшън или нонфикшън проза са спомените на Константин Гълъбов, включени в неговата книга „Весели и невесели спомени за български писатели“, издадена през 1959 г. и допълнена с нови текстове в послесмъртно издание, което е вън от интереса ми в този текст, чак след промяната през 1989 г.

Припомням фактите накратко, но у Константин Гълъбов този въпрос за това, дали написаното в неговите „Спомени весели и невесели за български писатели“ е художествена или документална литература е за мен разрешен кардинално. Това е без никакво съмнение художествена литература, особена смесица на авторско въображение, документални свидетелства и разнопосочни емоции, породени от спомена, със собствена интрига, тъга и смях, а и преди всичко с проникновени, трудно забравящи се портретни психологически и литературнокритически характеристики на видни писатели, поети и личности. А също – и стойностна художествена проза. За новаторската идейно-естетическа, литературнокритическа, редакторска, просветителска дейност на проф. Константин Гълъбов като идеен и естетически организатор на литературния кръг „Стрелец“ и неговите издания „Изток“ и „Стрелец“ съм писал другаде, когато работех над текста на дисертацията си са Атанас Далчев, член на този литературен кръг, а самият поет и литературното му обкръжение в най-ранната му младост все още не бяха удобна тема на нашето литературознание в онези години.

Задавал съм си и тогава, и по-късно въпроса, кои са принципите, целите, импулсите на мемоарната проза на Константин Гълъбов, защо той пише своите мемоари в крайна сметка? Струва ми се, че на места ясно ги откриваме формулирани или директно изказани от самия автор в някои от спомените му – за Добри Немиров, Никола В. Ракитин, проф. Александър Балабанов, както пръснати са те на много други места в текста на книгата: „Колкото повече спомени има човек за даден човек, – пише авторът, толкоз по-мъчно може да пробере по-съществените. Под съществени спомени разбирам ония, в които се разкрива характерът на една личност. Писането на спомени има смисъл главно като мемоарна портретистика.“ А също: „Да пишеш спомени не е приятна работа, защото се налага да криеш себе си зад другите, за да не те обвинят в себеизтъкване, а това е много трудно. Не можеш да се превърнеш на пясък. Неприятно е също, защото виждаш грешките, които си правил в миналото, без да си в състояние да ги изправиш. И по тази причина постоянно имаш чувството, че хрускаш пясък“.

Константин Гълъбов съзнателно, съвсем целенасочено смесва документалната достоверност с преобладаващите на места в текста негови личностни, писателски, граждански позиции, човешки пристрастия, които имат пряко отношение към визирания обект на мемоарното му перо, подчертана е писателската и личната му позиция към него. В това е и обикновено чарът и стойността на много спомени от този род в нашата литература, в които, придържайки се към литературноисторическата обективност и изобщо проверимата в много сфери достоверност, авторът присъства и като творческа и екзистенциално самоизживяваща се в спомените си личност.

„Миналото – пише тогава шестдесет и седемгодишният К. Гълъбов – затрупва настоящето. Това важи за стария човек. Започнем ли да стареем, миналото започва да измества настоящето. Защото неговите впечатления стават по-малко и човек живее по необходимост с впечатления от миналото. В дъното на това явление лежи отслабването на нашата впечатлителност.“

Обектите на мемоариста К. Гълъбов са все класически, според утвърдилите се днес представи, български писатели, или както напоследък се налага терминът „канонични“, в канона на българската литература. Когато излиза книгата през 1959 г. обаче, голяма част от тях не са били „канонични“, а част от тях – и немислимо, в никакъв случай. Този въпрос е отдавна изяснен тъжен факт в нашата литературна и културна памет. И така, ето кои писатели са привлекли вниманието на мемоариста Константин Гълъбов: Христо Ботев, Иван Вазов, Константин Величков, Иван Д. Шишманов, Тодор Влайков, Пенчо Славейков, Гефоги Стаматов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Пею Яворов, Елин Пелин, Петко Ю. Тодоров, Александър Балабанов, Стилиян Чилингиров, Теодор Траянов, Добри Немиров, Йордан Йовков, Никола Ракитин, Асен Златаров, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски

Спомените за тези именити творци на националната ни литература са написани талантливо, увлекателно, запомнящо се. Знаем от признанията на самия Гълъбов, а и от библиографията за него и от данните за литературния му път, че неговата мечта, признавана пряко и косвено, е да бъде преди всичко писател. Целият му живот на човек на перото от юношеските му години до спомените му го доказва. Мисля, че за всеки, прочел книгата „Спомени весели и невесели за български писатели“, е несъмнено, че тук той постига в някаква степен целта си и се изявява като даровит автор.

Гълъбов в повечето случаи изгражда незабравима портретна характеристика на споменатите писатели и поети като творческо и физическо присъствие и излъчване на основата на подробни диалози, на провеждани постоянно или епизодично реални разговори и контакти с тях, а не просто предава мимолетните си впечатления от тях, плод на случайни срещи, както е у много други автори на подобна литература.

Същевременно точно заради този избран от мемоариста маниер, от днешна гледна точка възникват редица възражения и съмнения от чисто научно-документална, дори техническа гледна точка. Това е особено видно на фона на дългогодишната и изключително полезна за литературноисторическата ни наука и най-разнородна читателска публика поредица „Литературни анкети“ на Института за литература към Българската академия на науките. Заради избрания от Константин Гълъбов маниер във формата на диалози, пряката реч е навсякъде и много често пространна, в някои случаи разгърната на редица страници. Това е обективно невъзможно в онези години. Дори провежданите от мемоариста разговори с поети и писатели да са били светкавично стенографирани (друга техническа възможност тогава е нямало), пълнотата на предаването, изложението на живия диалог не биха могли да са така съвършени без звукозаписна техника, по подобен начин изпъстрени с възклицания, междуметия, прекъсвания, спъвания на речта и т.н. Без това условие, това наистина е възможно. Очевидно мемоаристът е използвал уникалната фактологична основа и личната си близост и контакти с обектите на мемоарите си (без Ботев, разбира се, поради хронологичната отдалеченост, но пък с интригуващи лица, свързани с подвига му), за да ни остави със съзнанието на всеки мемоарист, който пише главно за бъдещето, своята творческа, писателска характеристика за тях. Но това, макар и важно обстоятелство, не променя главната оценка, която ни занимава в случая.

В съзнанието на читателя просто се врязват черти от физическия и психологическия облик на класическите ни писатели и поети. Така е с Иван Вазов с мълчаливото му вродено достойнство, с поклащащата му се по характерен начин глава след злополука в ранни години и сопотското му „Тъй жа кажа и яс!“ и с всенародното неизменно преклонение пред него, показвано дори и в съвсем случайна среща с насядал в дъсчените кебапчийници народ, който при вида му се изправя на нозе, а свещеникът не дава да му целуне в знак на почит ръка; Христо Смирненски с „хубавите му очи“, от които струи творческо озарение и хумор; Димчо Дебелянов, който е оприличен на Рембрандов типаж; Кирил Христов с фрапантната си неприятна външност, но и с рядка за българските писатели култура; недостъпния мълчаливец Йордан Йовков; потресаващия в болестта си Тодор Влайков; интелектуалеца с европейска култура и страстен български родолюбец проф. Иван Шишманов; анекдотичния в битовите си проявления, а така интелектуално извисен проф. Александър Балабанов; човека от Софийската баня с космати гърди и черни мустаци, който си търси два еднакви налъма, а иначе велик български писател Елин Пелин; заекващия Теодор Траянов, иначе неудържим, вземе ли думата, въпреки дефекта си, по литературни теми; Пенчо Славейков с изразителните си очи и подпухнали коралови устни, с неговия често безпардонен език, който прави следния парадоксален и монументален литературно критически отзив за една писателка: „Минат не минат три години, и тя пак на баня“, а потърпевшата и не помисля да се сърди на всеобщия литературен авторитет и т.н., и т.н.…

Представената в книгата на К. Гълъбов литературна, културна и обществена атмосфера е пропита с паралели и препратки към европейската, плод на авторската му ерудиция и на привежданите на много места в текста проявления на образованието, интересите, осведомеността, културата, писателските пристрастия на обектите на неговата мемоаристика. Така постепенно се разкриват историческата панорама и тогавашните тенденции в естетическите търсения и движения на немската (та нали Гълъбов освен всичко е и основоположникът на германистиката у нас), френската, италианската, руската, отчасти и на англоезичната литература и рецепцията им у нас.

Особен момент представлява възкресяването на спомена за важни за литературния ни и обществен живот периодични издания и автори, които през 50-те години, когато е подготвяна за печат и излиза книгата, са в идеологическо им наложено забвение – например „Демократически преглед“ с редактор Тодор Влайков и „Златорог“ на Владимир Василев. Удивително за запознатите с историята на литературните полемики в историята на българската литература е, че К. Гълъбов – идеолог и стожер на литературния кръг „Стрелец“ и неговите печатни органи, преодолява известните си крайни позиции срещу „Златорог“ и лично към Вл. Василев от 20-те г. на ХХ в. И казва в спомените си добри думи за него и списанието в условията на една, меко казано, неблагоприятна обществено-културна обстановка в онези години. По този и по други поводи той съвсем ясно внушава на читателите на своите мемоари „забравеното“ поради идеологическата конюнктура правило, че литературната критика е коректив на свободата на словото и на развитието на литературния живот.

Да се изказват и публикуват такива внушения тогава е било определено „нежелателно“. А може би системата на регламентираната естетика в областта на културата не е била вече в края на 50-те така всеобхватна и потискаща? Когато пише за Тодор Влайков, редакторът на сп. „Демократически преглед“ К. Гълъбов изтъква: „В „Демократически преглед“ се изказваха възгледи и преценки, които Т. Г. Влайков сигурно не споделяше, но които търпеше в името на принципа, че една литература може да се развива успешно само когато се даде пълна свобода на критическата мисъл“. Коментарът тук е излишен! И същевременно в спомена си за Пею Яворов мемоаристът привежда неласкавото мнение на големия поет за сп. „Демократически преглед“, че пишещите в него „пълнят кошницата ни само с кухи орехи“. Сложна и противоречива е литературната атмосфера, непредсказуеми са в много отношения литературните нрави на годините, за които пише Гълъбов…

Много са страните на книгата на Константин Гълъбов „Спомени весели и невесели за български писатели“, които предизвикват интерес и внимание. Авторът майсторски съчетава на много места документалната с художествената проза, от което книгата не става нито по-малко фактически автентична, нито по-малко озарена от артистично въображение. В текста има нерядко късове автентична художествена проза. За атмосферата около една съвместна разходка с Кирил Христов той пише: „Беше привечер. Слънцето се спускаше над далечните планини. Един висок бряст на отсрещния хълм беше хвърлил своята дълга сянка и тя се спускаше все по-надолу. Цъфтящият повет отдясно и отляво на пътя излъхваше своето упоително ухание. Лозата глъхнеше в някаква свещена умиротвореност“.

Запознатите с личността и делото на Константин Гълъбов, струва ми се, го виждат в неговите мемоари някак си по-мъдър, толерантен, движен от пречистена от минали полемични страсти, неизменна в дълбоката си същност любов към българската литература и нейните големи творци. Ето защо книгата му „Спомени весели и невесели за български писатели“ е сред най-добрите в тази област. Тя е и категорично доказателство, за да се върна към началото на този текст, че мемоарната проза, сътворена от даровит български писател, е без съмнение увлекателна художествена литература.