КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ: ПИСАТЕЛИ И ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ: ПИСАТЕЛИ И ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Нина Димитрова

Институт по философия и социология – БАН

KONSTANTIN GALABOV: WRITERS AND INTELLECTUALS

Nina Dimitrova

Institute for Philosophy and Sociology – BAS

The article presents Konstantin Galabov's views on the cultural and social role of the intelligentsiaand on the vocation of the writer as the main builder of this intelligentsia. Galabov imagines the task of the intelligentsia entirely in the spirit of the Bulgarian National Revival – achieving universal enlightenment of the people. The Bulgarian writer as the main intelligent figure, should become the educator of the people, should serve him with “enlightened idealism”. To this end, he must be, besides, a leader of the second Bulgarian National Revival, widely educated and cultured.

Key words: Konstantin Galabov, the inter-war period in Bulgaria, the Bulgarian intelligentsia, Europeanization of the Bulgarian intelligentsia, Bulgarian Еnlightenment, the path of the Bulgarian writer

През януари 1919 г., след края на Европейската война, Константин Гълъбов публикува в политико-литературното списание „Сила“ есето си „Поезия и действителност“ (поместено впоследствие и в сборника с литературни опити „Живот, истина, творчество“, 1926). То става повод за една кратка дискусия между автора му и критика Цветан Минков, водена на страниците на същото списание под наслова „Писатели и интелигенция“. Накратко, Цв. Минков смята, че за печалната си обществена участ писателите сами са си виновни – уж народният поет Иван Вазов е оказвал според него само пагубно влияние върху духовността на нашето общество, а поради надменността си и неглижирането на гражданските и социалните мотиви в поезията си Пенчо Славейков също не е успял да се превърне в творец и оформител на народния живот (Минков 1919: 11) – каквото е призванието на интелигенцията, особено на писателите като нейния най-значим елемент.

Под същото заглавие – „Писатели и интелигенция“, послужило като заглавие и на настоящия текст, на критиката на Цв. Минков отговаря К. Гълъбов. Той не смята, че следосвобожденските писатели не са схванали своята водаческа роля, и отхвърля безцеремонното осъждане на Вазов. Некултурността на българската интелигенция – издънка на едно „селско-еснафско общество“, обяснява с ниската ѝ степен на цивилизованост – тя още не е преодоляла етапа на сапуна (Гълъбов 1919: 7), както ще твърди критикът и в други свои есета на тема българското общество.

Близо две десетилетия по-късно – през 1935 г., К. Гълъбов публикува във вестник „Мир“ една философско-социологическа статия – „Българският писател и народът“. Подзаглавието „Национално обезличаване“ подсказва за тревогите на автора от настъпващата – поради безотговорността на европеизираната интелигенция – загуба на самобитност. Константин Гълъбов откроява три степени на отчужденост от народа, олицетворени съответно от Алеко, окарикатурил обикновения българин в портрета на знаменития си герой; по-натам от Пенчовите съзерцания „от високата кула на своето индивидуалистично усамотение“ и обич към народа като идея; и накрая – от отдалечения от всякакво народолюбие Теодор Траянов, третия репрезентативен случай, който бележи пълния разрив между народ и интелигенция (Гълъбов 1935: 1).

Изказаните в тази статия твърдения предизвикват реакцията на Иван Радославов, изразил несъгласието си в статия в сп. „Завети“ със същото заглавие. В центъра на полемиката е „склонността на нашия интелигент да открива в народа само недостатъци“ (Гълъбов). Иван Радославов се обявява в защита на българските следосвобожденски писатели, особено на „грешните“ с индивидуализма си символисти, вкупом обвинени като скъсали с всякакво родолюбие. Той е категоричен, че българската литература няма нищо общо с причините за отчуждеността на интелигенцията от народа, към който българският писател е изпълнил дълга си (Радославов 1935: 88).

Като вземам повод от тези кратки дебати, ще се опитам тезисно да представя визията на К. Гълъбов за интелигенцията като „културно-социална категория“ и за фигурата на писателя като основна нейна фигура. Стремежът ми е текстът да допълва разработките на Александър Йорданов (вж. напр. Йорданов 2015), да избягва тематичните повторения, поради което акцентът пада върху не толкова популярни есета на литературния критик, каквото е примерно станалото емблематично „Интелигенция и европеизиране“ (1931).

И така, като опонира първо на Цв. Минков, Гълъбов изразява собственото си виждане относно ролята на интелигенцията за културното издигане на едно общество[1]. Той не приема крайностите в изказаното от колегата му становище, че интелигентската прослойка е „държавно-кариеристична“ навсякъде:

„Държавно-кариеристична ли е онази огромна интелигенция на Запад, която излазя от университетите и средните и висши технически училища и се отдава самостоятелно на културна и практична дейност? Лишена от сериозни и трайни умствени интереси ли е онази свещена армия от работници на научното поле: от професори и частни учени, с препаратите на които ще ви лекуват утре, когато се разболеете; с идеите на които даскалите са успели да поразведрят малко нашия български интелект? [...] Безидейна, безкритична и безволна ли е прочее онази интелигенция, на която човечеството дължи всички придобивки в областта на цивилизацията и културата? Отговорът на всички тези въпроси е ясен: поклон пред тази мощна интелигенция!" (Гълъбов 1919а: 8).

Разбира се, много по-важно за нас е мнението му за българската интелигенция. Да си български интелигент в една действителност с прекъснати културни традиции, никак не е лесно. Българинът не е много културен и това се установява например по отношението му към историята. В една своя статия на страниците на в. „Изток“ – „Да пазим старините“ (1926), Гълъбов подчертава, че у нас все още има доста интелигентни хора, които рушат паметниците на историческото минало. Затова е необходимо едно всебългарско сдружение на културно-мислещата интелигенция, което да бди за старините. Защото интересът към историята е признак на културност. Интересът да се разбере настоящото като намиращо се в причинна връзка с миналото е присъщ единствено на културния човек. На негъра той е чужд. У нас интересът към миналото е слаб. Не сме негри, но не сме и културни хора, заключава критикът (вж. 1926: 39).

Освен това българинът не чете достатъчно. И българският интелигент не чете достатъчно. В статия, посветена на българската книга, К. Гълъбов посочва този признак като различаващ българския от европейския интелигент:

„Чете у нас интелигенцията и то не цялата интелигенция. Голям брой от свършилите гимназия или университета изгубва всякакъв интерес към книгата още след като напусне школската скамейка. И то не по своя вина. Практичната дейност, на която се отдава този брой, е свързана у нас с много по-големи трудности, отколкото в други страни. Да бъдеш в България инженер, архитект, лекар, търговец, значи да преодоляваш препятствия, каквито другаде човекът на практичната дейност не среща, понеже там животът е отдавна канализиран и традициите носят човека. У нас е иначе: нищо не е канализирано – няма традиции. Да построиш мост, да основеш кооперация, клиника или акционерно дружество е много по-трудно, отколкото гдето и да било. Прочее, практичната дейност поглъща изцяло човека, без да оставя място за по-висши интереси" (Гълъбов 1926а: 4).

Един от начините за надмогването на тази културна изостаналост и за превръщането на българската интелигенция в същинския водач на народа, носител на основните културни ценности, е отърсването ѝ от спиращите развитието ѝ чужди влияния – те са главно византийското и мюсюлманското според критика.

Като един от най-важните популяризатори на Шпенглеровата културфилософия, Гълъбов все пак е критичен към идеята за напълно независими култури, особено в случая, когато става въпрос за малки култури, каквато е нашата. Дори и предосвобожденското народно творчество в никакъв случай не е изцяло самобитно, в него се долавят множество чужди влияния, въпросът е какви. От времето на Възраждането до днес, твърди Гълъбов, ние вече се намираме под изключителното влияние на западната култура, отърсваме се от византийско-мюсюлманското наследство, навлезли сме в непосредствено съприкосновение (след Първата световна война) с един от най-културните западни народи – германците. Но доколкото византийско-мюсюлманските токсини продължават да циркулират из кръвта ни, ние се нуждаем от още западно противоотровие.

Що се отнася специално до руското влияние върху характера на нашата интелигенция, Гълъбов отчита както положителни, така и негативни моменти. От една страна, той посреща с насмешка нашето подражателство на мечтателността и фантазьорството, липсата на социална трезвост и практицизъм, присъщи на руската интелигенция. В началото на двайсетте години на отминалия век той говори за все още актуалния дори тогава руски пример: „Помните ли времето, когато наши млади хора – особено в провинцията – догонваха с постъпки и външност образци из прочетени руски романи или драми? То не е минало, макар българската сантиментална интелигенция да не се изживява вече с такива глупости. Копнежът по формите на руския живот продължава да бъде още буден, защото го храни недоволството от нашата действителност...“ (Гълъбов 1926в: 79–80).

Гълъбов често е упреквал българската интелигенция, че изборът на образци от поведението на руската интелигенция би могъл да бъде друг; че подражанието на външните белези е нелепо, но не и следването на безкористността и идеализма в националното служене на тази интелигенция. Още през 1919 г. в споменатата статия „Поезия и действителност“ критикът укорително отбелязва, че идеализмът на нашата интелигенция бил само куха фраза: „Макар да се разви под влиянието на руската интелигенция, тя не успя да се зарази нито веднъж от нейния пример. Никога тя не е проявявала онова безподобно себеотрицание, с което интелигентът в Русия работи за свестяването на своя народ, никога за нея просветителната дейност не е била култ, свещенодействие, нещо повече даже: българският интелигент нерядко е бил прелъстител на народната девственост“ (Гълъбов 1919: 8).

За да бъде прогонен гръцко-турският момент, е необходимо не само по-усилено общуване със западната култура, а и ревизия на понятието родна култура. Необходимо ни е да скъсаме по радикален начин с миналото на византийско-мюсюлманския Ориент. „Ние трябва да се европеизираме, казва Гълъбов, за да можем, с помощта на западните културни ценности, както някога с помощта на византийско-мюсюлманските, да вложим нещо свое в общата културна съкровищница на народите“ (Гълъбов 1927: 1). Оксидентализацията не означава сляпо копиране, трябва да възприемаме само онова, което няма да заличи ценните народни – физиономични – черти. Според Гълъбов ние все още не се познаваме добре – така, както се познават западните народи. Никой от нашите аргонавти, писатели и поети не е намерил още златното руно на българската душа, смята критикът. Досега е преобладавал усетът за отрицателното в нея (типичен пример ни представя Алеко); малцина (като Вазов) разкриват добрите ѝ черти. А в този исторически момент, когато е започнал интензивно да се проявява един афинитет към народната душа, интересът към родното е все още повърхностен, насочен към гайдите, дудуците, т.е. става дума за един чисто предметен интерес, липсват откровения за българската душа, каквито откровения за руската намираме в творчеството на големите руски писатели – това е констатацията на К. Гълъбов.

По въпроса за неговата позиция – като едно от емблематичните имена от кръга „Стрелец“ – относно оптималното съотношение родно – чуждо, е писано много (вж. напр. Йорданов 2012, Христов 2010, Василев 2003, Тиханов 1995 и др.), затова е излишно да се спирам на темата. Само ще подчертая отново, че според Гълъбов качеството на нашата интелигенция се намира в пряка зависимост от нейното озападняване, от нейното европеизиране. В това начинание той вижда заслугата на предосвобожденската интелигенция – на нашите будители, допринесли за излизането от вековната културна изолация. Без този подвиг на българските будители, твърди Гълъбов, нашият народ нямаше да е това, което е днес – най-издигнатият народ на Балканския полуостров: „Като разрушиха преградите, които го отделяха от великия Запад, те направиха от нас един европейски народ – звено във веригата на европейската културна общност“ (Гълъбов 1938: 47).

Всяко следващо поколение усилва степента на европеизация, респективно увеличава интелигентния потенциал на нацията. Най-приобщено към европейската култура е следвоенното – поколението, към което самият Гълъбов принадлежи:

„Постиженията в наука и изкуство не могат да се мерят с постиженията отпреди войните, обаче задачите, които си поставят сега служителите на науката и изкуството, са много по-дълбоки, отколкото преди. Това е, защото ние сме приобщени вече в по-висока степен с културата на Запада. И ако не бяха тежките икономически последици, ако не беше напрежението на духовете, сигурно щяхме да имаме досега и значителни постижения, каквито има поколението преди войните" (Гълъбов 1994: 219).

Средата и краят на трийсетте години малко променят визията за перспективите в развитието на културата ни, акцентирайки по-чувствително върху националния момент. В една статия върху смисъла на българската литература, публикувана в „Училищен преглед“ от 1938 г., Гълъбов казва, че нашата литература „не може да бъде като литературите на другите народи, сигурни в своето бъдещо съществуване, нито социално-космополитична, нито естетично-космополитична. Само като следва една изключително национална насока, тя ще изпълни напълно своята голяма историческа мисия“ (Гълъбов 1938а: 615).

Най-важното предназначение на литературата ни е да съгражда и да изразява националната ни идентичност. Литературата е органично свързана с националното – то я прави фундамент на родната култура. Космополитичният елемент – бил той социален или естетичен – не е могъл да се наложи в развитието на българската литература, тя остава от край до край интимно свързана с националното.

Първостепенното значение на литературата в нашия обществен и духовен живот в следвоенните години логично фаворизира и фигурата на писателя. Този период изявява нарастването на интелигентската мисия на българския писател: К. Гълъбов например се надява веднага след войната именно писателите да създадат така необходимата нова българска интелигенция (вж. Гълъбов 1919: 9). Описвайки фигурите на българския интелигент/интелектуалец – писател, художник, философ, учен, актьор и т.н., на друго място той твърди, че „най-силна е сега културната ни стихия у писателя. Можем да го виним в много неща, да отричаме трайна художествена ценност на творбите му, ала едно не можем да отречем: че в сравнение с другите ни носители на волята ни за култура той работи с най-голям жар“ (Гълъбов 1998: 65). С по-малко жар работят художниците ни, още по-зле – архитектите и музикантите. Не бива похвалните думи, отнесени към българските писатели, да се отнесат и към българските учени – в повечето случаи те остават чужди на нуждите на своето време – само кабинетни учени, не и общественици.

Според Гълъбов именно българският писател може да изиграе важна роля в европеизирането на нашата култура (вж. Гълъбов 1994а: 211). Писателството е върховна мисия; мисия, която не се изчерпва с писането на стихове, романи, разкази или драми. Който е почувствал себе си призван да бъде писател, казва критикът, „трябва да знае, че от него обществото ще изисква и нещо повече от художествените му творби – ще изисква да бъде една будна обществена и културна съвест“ (Гълъбов 1931: 1).

Как си представя Гълъбов идеалния тип на българския писател, от когото нацията да чака вдъхновяващите поведенчески образци? Първо, писателят е част от подчертано демократичната, т.е. сближената с народа интелигенция, каквато вече е според него следвоенната. На знаменитата картина на смяната на поколенията по отношение на културните вкусове в българския дом, където в едната стая седи бащата по турски и пее „Буряно, Бурянке“, а в другата синът чете Уайлд и мечтае за музиката на Григ, се натъкваме в есето от 1926 г. – „Творецът и народът“. Но следвоенната интелигенция вече е успяла да надмогне семето на гибелния индивидуализъм, на дивашкото себепоклонничество, намерило особено сгодна почва за виреене у нас (Гълъбов 1926в: 78).

В един по-късен текст, посветен на значението на литературния вестник, критикът казва: „…някогашният разрив между интелигенция и народ, под чийто знак се намира, между другото, и индивидуалистичният мироглед на един Ницше или един Ибсен, бива постепенно изживян и това изживяване, това все по-голямо приближаване на интелигенцията до народа се манифестира във вестника – не само левичарския, но и десничарския – много години преди войната...“ (Гълъбов 1931а: 290).

Гълъбов си представя задачата на интелигенцията изцяло във възрожденски дух – постигането на всеобща просвета на народа. Българският интелигент трябва да стане възпитател на народа; следвоенната интелигенция е длъжна да се стреми към онази съкровена близост до него, която са имали народните ни дейци от поколението на П. Р. Славейков, да му служи с техния просветителен идеализъм, за да го превъзпита, а преди всичко – да го обича…“ (Гълъбов 1994б: 230)

За да се излекуват язвите в душата на българския народ, първо, необходим е нов тип интелигенция, респективно – нов тип писател; необходим е писател-будител, писател-учител; необходим ни писател от типа на Толстой, Ибсен и т.н., убеден е Гълъбов. За съжаление, българското общество не цени своята интелигенция, особено писателя: „В безутешната българска действителност писателят губи и дарба, и личност, и воля за живот“ (Гълъбов 1919: 9).

Второ, задължителна предпоставка е писателят да е културен, макар така формулирано, изискването да подсказва абсурдността на родната действителност. Гълъбов посочва, че у нас мнозина писатели, особено новите пионери на родната литература, издигат в култ безкултурността. Смятат, че културността им убива непосредствеността, прави разсъдъчно творчеството им (Гълъбов 1927: 51).

Трето, творчеството на писателя трябва да представлява синтез на мисловност и художественост; писател/поет, отдаден само на чувства и изразяващ само чувства, е далеч от визията за водач на нацията. Гълъбов отхвърля формиралия се в средите на следвоенната интелигенция предразсъдък, че поезия и мисловност са непримирими начала: „Най-новата българска поезия разкрива една удивителна нищета от мисловни съдържания. С малки изключения младите ни поети пишат само за това, което преживяват – и човек би помислил, че са лишени от всякакъв мисловен живот“ (Гълъбов 1927а: 2).

Интелектуалистката си позиция критикът изявява и в есето си „Философът и поетът“, където той е категоричен, че големият философ е едновременно и поет (вж. Гълъбов 1926б: 15). Такъв синтез – на мисловност и художественост, критикът намира сред нашите творци единствено у Яворов и Пенчо Славейков.

В оценката на К. Гълъбов българските писатели все още не успяват да играят ролята, за която за призвани – народни учители и будители, но и водещи интелектуалци, ядро на културния елит на нацията. Затова и само малцина са оцелявали в безпаметството на своето време – както се казва в уводната статия на първия брой на вестник „Изток“ от 1925 г., „пътят на българския писател започва със страдание и завършва в страдание“ (Гълъбов 1925: 1).

Използвана литература

Василев 2003: Василев, С. Между „своето“ и своето. Зодиакът на „Стрелците“. // Култура и критика. Ч. III. Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. – Варна: LiterNet, 2003: https://liternet.bg/publish/savasilev/zodiakyt.htm

Гълъбов 1919: Гълъбов, К. Поезия и действителност. //Сила, I, 1919, № 16, с. 8–9.

Гълъбов 1919а: Гълъбов, К.Писатели и интелигенция. // Сила, I, 1919, № 24, с. 7–8.

Гълъбов 1925: Гълъбов, К. Българският писател. // Изток, I, № 1, 15 окт. 1925, с. 1о

Гълъбов 1926: Гълъбов, К. Да пазим старините. // Изток, I, № 39, 10 окт. 1926, с. 1.

Гълъбов 1926а: Гълъбов, К.За българската книга. // Изток, II, № 42, 31 окт. 1926, с. 4.

Гълъбов 1926б: Гълъбов, К.Философът и поетът. // Гълъбов, К. Живот, истина, творчество. Литературни опити. – София, 1926, с. 13–16.

Гълъбов 1926в: Гълъбов, К.Творецът и народът. // Гълъбов, К. Живот, истина, творчество. Литературни опити. – София, 1926, с. 72–89.

Гълъбов 1927: Гълъбов, К.Нашата култура и най-новата ни литература. // Изток, II, № 51, 2 ян. 1927, с. 1–2.

Гълъбов 1927а: Гълъбов, К. Поезия на мисълта. // Изток, II, № 52, 12 ян. 1927, с. 1–2.

Гълъбов 1931: Гълъбов, К. Писателят и общественият живот. // Лит. глас, III, № 118, 7 юни 1931, с. 1–2.

Гълъбов 1931а: Гълъбов, К. Литературният вестник. // Филос. преглед, III, 1931, № 3, с. 290–291.

Гълъбов 1935: Гълъбов, К. Българският писател и народът. Национално обезличаване. // Мир, № 10389, 6 март 1935, с. 1.

Гълъбов 1938: Гълъбов, К.Смисълът на българското Възраждане. // Учил. преглед, XXXVII, 1938, № 1, с. 42–47.

Гълъбов 1938а: Гълъбов, К.Смисълът на българската литература. // Учил. преглед, XXXVII, 1938, № 5–6, с. 606–615.

Гълъбов 1994: Гълъбов, К.Днешното поколение. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. – София: Просвета, 1994, с. 208–209.

Гълъбов 1994а: Гълъбов, К.Нашите културни задачи. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. – София: Просвета, 1994, с. 210–212.

Гълъбов 1994б: Гълъбов, К.Психология на българина. // Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. – София: Просвета, 1994, с. 213–230.

Гълъбов 1998: Гълъбов, К.Културната стихия на българина. // Литературен лист „Развигор“. – В. Търново: Слово, 1998, с. 63–66.

Йорданов 2012: Йорданов, Ал. Самотен и достоен. Проф. д-р Константин Гълъбов – живот, творчество, идеи. – София: Век 21-прес, 2012.

Йорданов 2015: Йорданов, Ал. Литературно-критическите възгледи на Константин Гълъбов (Българинът и интелигенцията). // Sub specie aeternitatis. Сборник в памет на Жана Николова-Гълъбова. – София, 2015, с. 300–320.

Минков 1919: Минков, Цв. Писатели и интелигенция. // Сила,I, 1919, № 18, с. 10–11.

Николова 1934: Николова, Ж.„Орнаменти“ от Константин Гълъбов. // Лит. глас, VII, № 246, 24 окт. 1934, с. 2, 4.

Радославов 1935: Радославов, Ив.Българският писател и народът. // Завети, II, 1935, № 4, с. 88–89.

Тиханов 1995:Тиханов, Галин. „Мисъл“ и „Стрелец“: към културната типология на българските литературни общности. // Ах, Мария, VI, 1995, № 6: https://www.ahmaria.eu/broeve/broj-6/galin-tihanov-misal-i-strelets-kam-kulturnata-tipologiya-na-balgarskite-literaturni-obshtnosti/