Канонът в драмата. Цветан Минков и неговата „История на българската драма“

Мариета Иванова-Гиргинова

Институт за литература - Българска академия на науките

Цветан Минков е един от малкото „скромни  труженици“ на литературното поле, ако използваме  архаичната  метафора, професионален филолог, издател, редактор, учител,  емблематична фигура, чиято многопрофилност и приносни критически и художествени текстове са незаслужено забравени. Накратко бих припомнила малко факти от литературнокритическото му битие: цяло десетилетие е уредник и редактор в библиотеките „Родна книга“ и  „Литературни разбори“,  част от съставителския екип и автор на  библиотека „Български писатели – живот, творчество, идеи“ (под редакцията на М. Арнаудов), редактор на литературния седмичник „Глобус“, постоянен сътрудник с литературнокритически и теоретически текстове в списание „Българска реч“ и про-анархистичния вестник „Мисъл и воля“. Като прибавим към тази разнородна дейност и дванадесетте му исторически романа, става ясно, че неговото интелектуално дело е скроено по формулата живот-в-литературата и за-литературата. Споменатите поредици, обзори, очерци и литературни анализи са култивирали десетилетия наред  мярата за литература. Днес трудно си даваме сметка за ролята, която тези текстове са изиграли за формирането на естетическите и литературни вкусове на епохата, как без шумни критически пози са се вписали в конструирането на канона в драмата.

Интересът ми тук е към книгата на Цв. Минков „История на българската драма“. Това е всъщност първата по рода си авторска история на българската драма –

от създаването ѝ в средата на ХІХ век до 1936 г. Минков архивира, оглежда и интерпретира един голям корпус от драматически текстове, възникнал за от 75 години. Още в предговора авторът излага в сгъстен вид своята естетическа програма като заявява, че „цялостна история на българската литература след Освобождението липсва“, отбелязвайки приноса на Боян Пенев за проучването ѝ до Освобождението. Коректно е отбелязана и единствената монография със същия предмет – написана от Франк Волман и издадена през 1928 г. в Братислава. За разлика от критико-интерпретативните текстове от онова време, Минков-авторът има съзнание за  читателската си  аудитория  и с това съобразява формата и понятийно-терминологичния апарат – книгата е предназначена за „учащата се младеж“, т.е. тя има академично-образователен и нормативен характер. Авторът нарича историята си „очерк“, едно знаково определение, което предполага панорамност,  проследяване на развойни тенденции и маркране на процеси без вдълбочаване в по-частна проблематика (като въпроси от историческата поетика и физиономичността на отделните жанрове).

Книгата на Минков е издържана в стила на разработваните от него критически анализи с прегледна и ясна структура. Предговорът задава основната кртико-интерпретативна парадигма, около която ще конструира канона в българската драма. За разлика от критическите текстове, в които драмата се разглежда като неизбежна страна в релацията литература–сцена, Минков центрира своя поглед към българската драма най-вече като литературен артефакт. Там споделя, че историята на театъра не влиза в обсега на интересите му и дава съвсем пестелива информация за сценичната реализация и театралната рецепция на драмитическите текстове. Авторът съзнава трудността от ясно структуриране на книгата и намирането на строги класификационни критерии или еднозначни маркери за „прегледност и яснота на изложението“ и поема рисковете на едно пионерско дело.

Като добросъвестен литературен историк той не пропуска да отбележи своето отношение към съществуващите вече историколитературни и теоретически трудове и посочва около 40 имена на европейски, руски и американски автори, които използва като контекстова матрица в коментарите си. Мащабът е впечатляващо обширен и задълбочен и показва солидна ерудиция: като се започне от античните трагици, премине се през задължителните Шекспир,  Молиер, Шилер, Голдони и се стигне до водещите драматурзи на ІХ и ХХ в. – Едгар По, Ибсен, Стриндберг, Метерлинк, Хауптман, Молнар, Пирандело  и т.н. Други текстове на критика респектират със задълбочените му теоретични познания – например в статията „Ритъм на драматичната творба“ от сп. „Българска реч“ Минков посочва като свои извори непреведени на български трудове на Волкенщайн, Добрынченко, Аверкиев, Шалигин и др. Видно е, че литературния историк и критик тръгва теоретично подготвен към жанровото концепиране на дараматическите текстове у нас.

В цитирания вече увод на книгата авторът отделя внимание на прото- и пара-драматургичните текстове – старобългарските диалози, както и възрожденските диалози. Като се позовава на изследванията в тази област на авторитети като  М.  Арнаудов, Б. Пенев и Ив. Шишманов, той оглежда всичко по-значимо, възникнало в перода, за да стигне до извода, че възрожденските диалози не са случайно явление, но  по своята структура и функции  са далеч от същинската драма и не влияят върху нейното развитие. Впечатляващ е стремежът на автора към терминологично изясняване и конкретизиране на използваните понятия.  В бележка Минков обяснява, че наименованието „даскалска поезия“, употребявано досега, е неточно, понеже не изразява характера ѝ , а отбелязва само авторството, и предлага термина „просветителна поезия“.

Следващата част от Историята е озаглавена „Преводна драма“. Авторът не внася нови моменти в установената вече  фактология, но правят впечатление акцентите, които поставя в изложението. Например върху единствената преди Освобождението драматизация на епично произведение – повестта „Изгубена Станка“. Обръща се внимание на по-значимите преводи: Нешо Бончев на „Разбойници“ /Шилер, Ботев на Кремуций корд/Костомаров (в Ботевия в-к „Знаме“ през 1875 г. е публикувана драмата „Кърджали“ на Чайковски-Садък паша и случаят е интересен с оглед на непосочения  преводач). Небходимо е да се отбележи и добросъвестното изброяване на статии по отделни въпроси от литературната история: „Първата българска драма“, статия на Г. Стефанов във в-к Развигор, ІІ год., или статията „Чужди влияния в Друмевата драма“ от Ст. Минчев, печатана в Милетичов сборник от 1910 г. Цялата тази фактология запълва различните части от пъзела на националното драмостроене.

По-нататък изложението подчертава хронологията и постиженията на българската драма до Освобождението. Автори и текстове следват годините на издаването, драмите се коментират именно по хронологичния принцип. Вниманието е  фокусирано отново върху първоначалата като жанрове и тематика – Войников като автор на първата наша комедия „Чорбаджията“, Петко Р.Славейков, написал първата наша драма в стихове „Старозагорченката“. Минков посочва и незаслужено пренебрегвания факт, че Каравелов в драмата си „Х. Д. Ясенов“ за първи път свързва образа на самодивите с хайдушките подвизи и това „по-късно е използвано от Ботева“. В рамките на  сравнителните прочити авторът постоянно изтегля нови и нови контекстуални нишки, изключително плодотворни за съвременния изследовател. В този раздел приносен е анализът на Друмевия „Иванко“,  който съумява прецизно да осветли  различните равнища на конструиране на драматургичния текст, като коментира сюжетно композиционни елементи, интригата, епизодите, персонажите, постройката, стила. Съвсем убедително и пространно са посочени влиянията на чужди автори и текстове – Шекспир, Шилер, Пушкин. Не са спестени и слабите страни на драмата. В края на тази първа част от Минковата История бегло е маркирана и появата на българския театър – първите театрални представления, делото на Кр. Пишурка, театралната трупа на Войников и т.н.

Историята на драмата след Освобождението е обособена в два големи раздела – до и след войните. Разглеждането на драматургичната продукция до войните следва историко-хронологичния принцип, като по-цялостни очерци са посветени на авторите, задаващи развойните тенденции в жанра или вписващи се в канона на драмата – Ив. Вазов, П. Тодоров, Страшимиров, Яворов. По-скромно място се отделя на постиженията в драмата на К. Величков, Ст. Михайловски,  К. Христов, но оценките за техните творби, макар и лаконични, са изключително точни –  например К. Христов „в драмите се явява продължител на вазовата историко-романтическа традиция, но с ницшеански дух“. Тук бих искала да отбележа, че критическите оценки и анализи на Цв. Минков не са повлияни от постиженията на авторите в други литературни родове, нито от идейно-естетическата или политическа конюнктура на времето. За Вазовите драми критикът е категоричен в изводите си:„У Вазова няма сложни характери и душевни състояния“. Трябва да изтъкнем тънкия естетически вкус и критическа чувствителност на автора към драматургията на П. Тодоров и А. Страшимиров: „С новотата на съдържанието и формата си драмите на Тодоров бележат втори етап в историята на нашата драма“. Отбелязва се, че пиесата „Първите“ е пръв опит за социална драма. Подчертано е особеното трагично настроение на Петко-Тодоровите „Зидари“, а жанровото типологизиране на Страшимировите драми на битово-реалистични, революционни и легендарно-символистични не се проблематизира от никой от по сетнешните изследователи. Цв. Минков поставя високо в  скалата на драматургичния канон двете Яворови драми, като отбелязва, че „след Петко Тодоров той запазва и доразвива художествената висота на драматическия стил у нас“.

В почти всички коментирани текстове Цв. Минков не пропуска да отбележи вече констатирани или разчетени от него чужди влияния и заемки на различните равнища на конструиране на текста, като демонстрира верен критически усет кога едно влияние е плодотворно и кога – бездарно и епигонско.

В края на обглеждането на драматургичната продукция до войните  е направен обстоен обзор на цялата масова продукция в жанра, като тук се включват редица малко познати или позабравени днес имена: Ана Карима, Никола Атанасов (известен театрален критик), К. Мутафов, Ц. Церковски, Ив. Ст. Андрейчин, Ив.Кирилов, Васил Иванов, Г.П.Стаматов, Евгения Марс и др.Освен авторите-жалони в дрматургическия канон, цялостната картина е уплътнена от присъствието на вторазредни ли треторазредни автори и пиеси. Може би не само за литературните историци интерес ще представлява и споменаването в тази панорама на  драмата на В. Иванов „Кикот на живота“ (1912), за която се твърди, „че е най-мрачната пиеса, писана досега у нас“, както и двуактната комедия на Алеко Константинов „На свободна почва“, която „осмива с духовита обрисовка на лицата и хумористичен диалог политическите агитатори на село след Освобождението“ и малко позната на съвременния читател.

Разделът Българската драма след войните е структурирана на друг принцип, който с известни уговорки бихме определили като жанрово-тематичен. Разделите тук са: историческа драма, съвременна битова и психологическа драма, селска драма, символична, приказна и екзотична драма, комедия. Според Цв. Минков нямаме истинска наша комедия на нравите, а от палитрата отсъства най-тежкият вид драма –  трагедията.

Въпреки че е съвременник на продукцията през периода, авторът съумява да  запази завидна дистанцираност, критическа добросъвестност и обективност спрямо коментираните текстове. Все пак тази част започва с категоричното твърдение: „Драмата след войните не изтъква големи имена. Родени драматурзи освен Ст. Л. Костов тя не познава. Драмата все още си остава епизодичен момент в творчеството на българския писател“.Силно критическият и елитарен дух на кръга „Мисъл“ продължава да витае и в Историята на Минков.75 години след тази констатация не можем да твърдим, че се налага тя да бъде ревизирана.

Въпреки изобилието от исторически драми през периода внимането е фокусирано върху произведенията на Л. Стоянов, Н. Райнов, Б. Дановски, Ст. Л. Костов. Авторът улавя движението на отделни елементи в поетиката на жанра –  избледняване на сензационно-романтическото начало, засилване на интереса към психологията и очертаващи се нови, модернистични насоки на формалистични търсения в жанра – декоративизъм, символизъм, ексцесност...

Най–голяма по обем продукция е прокоментирана в раздела съвременна битова и психологическа драма. Тук критикът вижда най-слабите постижения и недостатъци в рамките на жанра. Уловена е общата тенденция „познатите теми на предвоенната драма, сведени до конфликт между личност и общество, се усложняват в Яворовска насока....и главно технически са разработени с повече вещина и вътрешно разчленение“. Като най-значителни представители са посочени Джидров, Енчев, Йовков, Савов. И тук наличието на широк културен интертекст и компаративистични линии на изследване е респектиращо – влияния от Ибсен, Стриндберг, Хауптман Мопасан и др. В тази част най-силно проличава информативно-справочният характер на  очерковата форма. Тя включва следните сегменти: кратко изложение на съдържанието, основен конфликт и мотиви, влияния, настроения, персонажи. Тук са и най-много имена на автори и текстове, присъстващи единствено в литературната история. Все пак споменаването им е шанс да бъдат извадени в един момент, създаден е своеобразен резевоар от имена и текстове. К. Сагаев, Д. Шишманов, М.Теофилов, П. Керемедчиев, Ст. Мокрев, Ив. Карановски, Г. Аркатов, Г. Савчев, Димо Сяров, М. Даскалова, Ив. Балканов, Гизела Алкалай, Д. Спространов и др. [1]

Като тематичен маркер Минков обособява класификационното понятие:  селска драма, в рамките на която се забелязват следните развойни процеси: обогатяване на идейно-естетическия елемент и усложнавяне на техниката. В епицентъра на критичното изложение  е анализът на Рачо-Стояновите „Майстори“: „една от малкото издържани наши драми“ – друг неоспорим еталон в канона на драмата. За „Албена“ на Йовков критическата оценка е противоречива: „В нея се чувства повече повествователят, отколкото драматургът“. Минков намира, че по-живи и правдиви са второстепенните герои – дядо Власьо, Гунчо Митин... Авторът напипва груповия образ, но му се изплъзва новаторството на Йовков, защото работи с по-консервативни разбирания за жанра, Чеховият тип драматургия му убягва.

Доста интересна част от  изследването се явява разделът „символична, приказка и екзотична драма“. Началото му е своеобразен контрапункт на тезата на Боян Пенев за трезвия, утилитаристичен мироглед на българина (с.140) Проследена е появата на фантастично-мистични елементи от възрожденската драма през драмите на К. Христов, К. Величков, Ст. Чилингиров и П. Тодоров. В следвоения период гръбнак на модерната драма се явяват пиесите на  Ив.Грозев, Ем.Попдимитров, Д. Караджов, Л. Стоянов, Б. Дановски, Г. Райчев, Св.Камбуров-Фурен. Минков има усет  за проникващите през 20-те и 30-те години авангардистични нагласи в територията  българската драма. Той  оценява появата на новаторски елементи, тягата към  експерименти и импровизации в жанра, наслагването на поетики в границите на новата „синтетична драма“, видими в отделни пиеси на Грозев, Б. Дановски, Г. Райчев. Отделя специално място върху  авангардната синтетичната драма на Дановски – говори за душевни типове, типични символи, модерен символизъм, експресионизъм, за връзката с новаторите в европейската драма – Кайзер, Пирандело: откроява и пиесата на Ст. Загорчинов „Първата сълза на Дон Жуан“ като наситена „с тънък псхологизъм и оригинална и дълбока идея“.

В полето на комедията след войните изпъква като „роден комедиен автор“ Ст. Л. Костов. Авторът критически разшифрова всичките му комедии, като много точно задава основните параметри на комедийния жанр – занимателна интрига, добре планирано действие, духовито очертани лица. Други представители в жанра са Л. Стоянов – „Аполон и Мидас“, Вл. Полянов – „Двете страни на медала“,  Г. Савчев. Тук е любопитно мнението на критика за драматическата поема на Ем.Попдимитров „Воденичарката“ като единствена комедия върху карнавалните преображения в нощта на Еньовден.

Частта, озаглавена заключение е неочаквано кратка и по същество проблематизира въпроса количество/качество в историята на националната драматургия. „Отделните постижения в драмата още очакват своя синтез в бъдещето“. Обръща се внимание върху механизмите на отношенията публика /пиеса, върху парадоксите на масовия вкус и неговия натиск върху репертоарната политика на театрите, дава за пример въздържателните пиеси, които се явяват „истинска епидемия“ през 30-те години. Обърнато е внимание на плодовитите автори на драми, чиято отличителна особеност е „тяхната художествена незначителност“, „елементарният им драматизъм“ напр. играната в цяла България „Македонска кървава сватба“ на В. Чернодрински).

Структурата на финала включва маркиране на изгледите и възможностите пред българската драма. Без да е прекален оптимист, Минков смята, че големите постижения в този литературен род тепърва предстоят. Като спънка пред развитието на драмата той посочва факта, че българските театри предпочитат чуждия репертоар и пренебрегват родния. За него проблемът не е, че всички  писатели посягат към драмописането с надежда за лесна  и бърза театрална слава, а в това, че пиесите им нямат достатъчен живот върху сцената. В заключение Цв.Минков предлага стегнат обзор на развитието на театъра ни след Освобождението, за да завърши с очерк за делото на театралните критици. Първенствуваща роля е отдадена на съчиненията на д-р К. Кръстев. „Българският театър“ на П. П. Славейков е посочена като единствената проницателна студия, а нататък в дълга редица са изброени критиците, взели участие в литературната и театрална периодика от началото на ХХ век.

От позицията на съвремеността можем да приемем Минковата „История на драмата“ като първата солидно аргументирана авторска история, без която не би могло да се случи някакво по-сериозно историзиране и типологизиране в рамките на жанра.Трудът му е изцяло литературноцентричен, далеч от театралния кипеж и литературни разпри през 30-те години. Лишен от пристрастност и идеологическа стереотипност, критическият проект на Цв. Минков за драмата не е нито ляв, нито десен, а изследователски отдаден на едно промислено архивиране и каталогизиране на значителната продукция, натрупана до средата на 30-те години в полето на драмата.