ИВАН ГРОЗЕВ И ЦВЕТАН МИНКОВ: ИНТЕРПРЕТАЦИИ И КОНТЕКСТУАЛИЗАЦИИ НА МИСТИЧНОТО В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

ИВАН ГРОЗЕВ И ЦВЕТАН МИНКОВ: ИНТЕРПРЕТАЦИИ И КОНТЕКСТУАЛИЗАЦИИ НА МИСТИЧНОТО В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Елена Азманова-Рударска

Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград

Ivan Grozev and Cvetan Minkov: Interpretation and Contextualization of the mystical in Bulgarian literature

Elena Azmanova-Rudarska,

“Neofit Rilski” Southwest University of Blagoevgrad

This article reveals the relationship between Ivan Grozev and Cvetan Minkov. By presenting a short history of the mystical teachings of masonry and theosophy in Bulgaria, the research shows the social and cultural context of rivalry between the two artists.

Key words: Ivan Grozev, Tsvetan Minkov, theosophy, masonry, literary criticism, dramas, popular literature

Мистичната тема в българската литература от първата половина на ХХ век се развива на основата на модернизма, символизма и следвоенния символизъм. Стремежът към възраждане и модернизиране на българското в концепциите на кръга „Мисъл“, „Родно изкуство“, различните издателски библиотеки през 20-те и 30-те години на ХХ век и др. водят до желанието да се изработят модели на следвоенните литературни направления (символизъм, експресионизъм, имажинизъм, декоративност и др. ). Практически почти всички модернистични литературни насоки (без „лявата“, социалистическата и соцреалистическата литература) приемат и отработват белези на някое мистично учение.

Иван Грозев и Цветан Минков също изразяват своите възгледи, интерпретации и контекстуализации по въпросите на мистичното – и в отделни творби и критически материали, и в съвместни разработки, и в пресичащите се точки на съвместната критика. Цел на настоящата статия[1] е да разкрие именно тези моменти на синхронност в творчеството им.

1. Кратка история на мистичните учения в България от първата половина на ХХ век

А. Теософия

Би било трудно, почти невъзможно да се изгради цялостна парадигма на мистичните присъствия в българската литература, като се направи обстоен преглед с ясни граници и недвусмислено и нетенденциозно подбрани творби. В последните десетилетия се появиха публикации, които вписват мистичното в някои от представителните форми на съществуване в литературата, философията, културата (Богданов 1994, Георгиева 2008, Джевиецка 2013, Димитрова 2003, Ефремов 2001, Стойчева 2017, Шват-Гълъбова 2010 и др. ).

Тeософските увлечения са засвидетелствани в България още преди началото на ХХ век. През 1900 г. във Варна се изнася първата публична теософска лекция. Първият теософски клон у нас е основан на 14 февруари 1903 г. (Алетофил 1904: 12). Член-основател е Иван Грозев заедно със своята съпруга Мария Грозева и приятеля им Софрони Ников. През 1914 г. се основават още няколко ложи и през 1919 г. всички те се обединяват в Теософско общество. Според протоколите на Теософското общество в България Грозев е и председател на дружеството от 1930 до 1934 г. Според Б. Златев има предположения, че Е. Блаватска, една от основателките на Световното теософско общество, е преминала през нашите земи в края на ХIХ век. А за Свами Вивекананда (виден представител на индийска философска школа) това се твърди със сигурност (Златев 2003).

През 20-те години в Европа, а през 1930 г. – и в България, се извършва реформа в теософската доктрина поради силното сближаване на теософите с Либералната вселенска църква. През 1930 г. за председател на българския клон на Теософското общество е избран Ив. Грозев, а последен председател преди закриването му през 1940 г. (поради Изменение и Допълнение на ЗЗД) е проф. Н. Трифонов. Теософите в България са ориентирани към централното седалище на организацията – град Адиар, Индия, където се е установила на работа Е. Блаватска, основателката на Обществото. През 1928 г. Ив. Грозев е един от участниците на Конгреса на Ордена на звездата, Холандия.

Към 1933 г., когато председател е Ив. Грозев, в Т. О. членуват общо 180 души, като 80 от тях са в София. От клоновете в страната за действащ се посочва само в град Казанлък, както и в Русе и Враца.

Кои са теософите в България? Освен Грозев и съпругата му според изследователите като принадлежащи към теософската идея може да се посочат и други творци и общественици. В статия, публикувана в сп. „Философски преглед“ от 1931 г., Д. Михалчев посочва като „български теософи и окултисти“ „Ив. Радославов, Н. Райнов, С. Ников и пр. “ (Михалчев 1931: 201). Според Цв. Георгиева към идеите на теософията се отнасят, освен горепосочените, и творци като Стоян Диловски, Боян Дановски и Емануил Попдимитров (Георгиева 2008: 60).

В архивите се откриват имената на Ал. Протогеров, К. Сагаев, Андре Тюрьо, Н. Трифонов, Б. Мавров, Н. Райнов, Е. Спространов и неговият син Д. Спространов и др. Теософското общество спира своята дейност през 1941 г., когато по Допълнението към ЗЗД всички организации са принудени да спрат дейността си. Като дружество неговата дейност е прекратена едва през 1954 г. с Фирмено дело № 616.

Б. Масонство

Факт е, че голяма част от теософите плавно и безболезнено преминават в масонските ложи. Това съвместяване е било както на основата на търсенето на мистични, религиозни и обществени идеи и изяви, така и на принципа на обикновено житейско познанство. Една част от теософите стават и масони (или са вече такива) на международно равнище. Именно те полагат основите на масонството в България и привличат за масони своите познати, някои от които са от теософската ложа. Друга част от българските масони остават само такива – те не преминават в други учения. Затова за тях донякъде остават чужди мистичните и окултните вчувствания. Това прави особено силно впечатление при творците от българската литература, включили се в едното, другото или и в двете учения.

Активната теософска дейност на Грозев го поставя в центъра на внимание на тази общност и писателят се ползва с уважението им. Вероятно затова той е препоръчан за масон и към 1918 г. е приет. Това преплитане на учения и доктрини е отразено и в Грозевите творби – те приемат и излъчват символи и значения както от теософията, така и от масонските представи. Същевременно – преднамерено или не – и редица други автори използват подобни символики, без оглед на това дали са осъзнати мистично, или присъстват само като поетическа експликация.

Като най-популярно и с най-дълъг живот във времето, масонството в България е било и обект на много интерпретации и изследвания. Макар да не е регистрирано като религиозно-мистично учение, то полага в основата си стремежа към духовна трансформация. По думите на Ефрем Ефремов то е „елитарно обществено движение“, което не се поддава на определения, защото е „стремеж, философия, религия, начин на живот, чувство, мироглед и същевременно не се вмества точно в нито едно от гореказаните понятия“ (Ефремов 2001: 7). Затова много по-лесно е да се обясни присъствието на голям брой последователи и участници в масонските структури.

Изграждането на първите масонски ложи през новия ХХ век и обединението им в ложа майка е с Грозево участие – за това свидетелстват документи и факти. През 1918 г. Грозев е привлечен към масонска ложа „Зора“ № 1, основана в София на 27. 11. 1917 г. (Недев 2009: 457). Неин първомайстор е П. Мидилиев, по-късно го замества Д. Точков, масон 18. степен.

През 1924 г. Грозев успява да пътува до Париж благодарение на командировка от Министерството на просвещението. Че това пътуване е активно подпомогнато от масонското братство, свидетелства съдържанието на три писма до Гр. Василев – от 13 ноември, 26 ноември и 20 декември. По време на своя престой е представен на френските масони и посещава тяхна ложа, а в писмата си по повод на трети лица използва „брат“ (за Н. Милев и Ал. Цанков) – ритуално обръщение в масонските среди.

Иван Грозев е един от съорганизаторите на първата комасонска (смесена) масонска ложа в България. През 1928 г. се поставят основите на ложа „Човешко право“.

За мащабността и влиянието на това учение свидетелстват специалната документална изложба, направена от Държавна агенция „Архиви“ през 2001 г. и съставеният по този повод каталог (Масонството в България 2001). В него са поместени снимки на архивни материали, по чиито страници се разпознават имената на мнозина известни за времето хора. Сред тях са и писатели, учени, университетски преподаватели, сътрудници на БАН и др. Срещат се имената на З. Стоянов, К. Величков, Мих. Георгиев, С. Радев, Д. Кьорчев, Ем. Попдимитров, Л. Стоянов, Ст. Чилингиров, Вл. Полянов, К. Петканов, Добри Немиров, Й. Бадев, В. Пундев, Д. Крапчев, Д. Мишев, Ас. Златаров, Ив. Шишманов, Ал. Теодоров-Балан, Ст. Младенов, М. Арнаудов, Цв. Минков, Ив. Грозев и др. Списъци с имената може да се открият в изследванията на Ив. Богданов (Богданов 1994), Е. Ефремов (Ефремов 2001), Д. Недков (Недков 2005), Н. Недев (Недев 2009), З. Андонова (Андонова 2011) и др.

2. Отношението Иван Грозев – Цветан Минков

Няма преки свидетелства за това кога и как се запознават Ив. Грозев и Цв. Минков. Първа възможност за тяхното познанство се открива във факта, че са сътрудници на в. „Напред“ (1919). Като се има предвид ангажиращата позиция на Ив. Грозев към изданието[2], със сигурност е познавал другите участници в него. През 1921 г. двамата са колеги в Първа софийска мъжка гимназия. Това дава основание да се твърди, че в годините между 1919 и 1921 те вече са установили своите контакти. Това се потвърждава и от участието им в религиозно-мистични формации (теософия и масонство).

Като сходни в творчеството на Ив. Грозев и Цв. Минков се открояват мотивът за богомилството, образът на Боян Магьосника, Средновековието като извор на мъдрост и идентификация, източната мъдрост и кодовете на езотеричното, но и усещането за разрушение и крах на идеите и ценностите в съвременното общество. Полагането на мистичната тематика и у двамата се осъществява в сходна текстуална и контекстуална парадигма през така посочените мотиви. Иван Грозев създава своята драма в стихове в периода 1900–1906 година (Грозев 1900, Грозев 1901, Грозев 1906а, Грозев 1906б), а Цв. Минков пише „романсиран очерк“ през 1930 (Минков 1930).

През 1929 г. Цв. Минков и Ив. Грозев издават брошурата „Ужасите на бъдещата война“: Гибел на съвременната култура и цивилизация“ (Минков 1929), където Грозев е само автор на предговора. Този предговор по-късно е публикуван във в. „Мисъл“ като статия в рубриката „Нашите писатели за войната“ (Грозев 1931). В нея Грозев представя в типичния си апокалиптично приповдигнат стил разсъждения върху проблема за войната – нейната разрушителна, антицивилизационна и противохуманна сила.

Цветан Минков

Цветан Николов Минков (1891–1967) е български писател, литературен историк и критик, учител, фолклорист, масон. Завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1914 г. Учител в Лом, Бургас, София, Ихтиман (1914, 1921–1948)[3]. Редактор на библиотеките „Литературни разбори“ и „Родна книга“ (1929–1939). Сътрудник на списанията „Демократически преглед“ и „Българска мисъл“, на вестниците „Мисъл и воля“, „Литературен глас“, „Напред“, „Мисъл“ и др. Читалищен деятел; член-учредител на Дружеството на филолозите-слависти в България; член на СБП. Автор е на 12 исторически романа и множество по-малки очерци и разкази. Съставител на учебни помагала по литература, учебници, христоматии и читанки (Речник 1977: 379). Член на ложа „Зора“ към Великата ложа на България^[4] отпреди 1932 г.

Първи опит в полето на мистичното Минков прави с една брошура през 1921 г. Към сп. „Виделина“ на Т. Бъчваров начинаещият критик издава брошурата „Окултизъм и християнство“, която е извлечение от статии на А. Безант. Брошурата излиза с предговор от Т. Бъчваров като издател и основен текст с подпис Alba – псевдоним, зад който се крие Цв. Минков (Богданов 1989: 43). Изданието полемизира проблема за „окултно-теософското течение“ (Бъчваров 1921: 6) и представите за него в българското общество.

В самия предговор издателят разкрива и любопитни неща от историята на българското общество през 20-те години. Поводът е комедията на Ст. Л. Костов „Пред изгрев слънце (Учителят)“ (1921), за която отзив пише проф. М. Арнаудов (Бъчваров 1921: 11). Накратко, драмата осмива окултистите и образа на Петър Дънов. Рецензията на проф. М. Арнаудов отбелязва, че темата на комедията е „една широко разпространена у нас и другаде социална психоза, всичко онова именно, което под името на теософия и спиритизъм, на окултизъм и френология е могло да увлече голяма част от полуинтелигентната публика, особено жените. Какви големи опустошения на обществената съвест и на религиозната чувствителност означават често тия едва разбрани мистични учения, заразили духа на жадните за бързи откровения невинни хора, знаят мнозина наблюдатели в София и в провинцията“ (Бъчваров 1921: 11). Бъчваров реагира остро както на драмата, така и на рецензията на проф. Арнаудов, като изказва учудване, че именно професорът пише подобни редове. Че за М. Арнаудов има друго мнение и че той е приеман с доверие от мистиците като човек, посветен в тайните, свидетелстват по-долните редове: „Като предполагам, че г. професорът обладава поне отчасти мъдростта на своя любим поет Гете, напомням му думите от пролога на „Фауст“, написани в 1798 г. “ (Бъчваров 1921: 13). За голяма част от мистиците Гьоте е един от „тях“ – и масони, и теософи го приемат за посветен, а произведението му „Фауст“ – за съзнателно изградено от символиките на тези учения. Ето защо Т. Бъчваров реагира по този начин – чрез упрек към професора.

Втората част на брошурата „Окултизъм и християнство“ представя извлечения от текстове на А. Безант върху теософията и специално върху образа на Христос според ортодоксалното християнство и според мистичното учение. Съдържанието е любопитно и предизвиква интерес, що се отнася до развитието на теософските идеи в България (Alba 1921). В конкретния случай обаче е свидетелство за вникването на Цв. Минков в мистичната тематика. А това от своя страна е сигнал за по-близко познанство между двамата учители и писатели.

Иван Грозев в литературните оценки на Цветан Минков

Взаимоотношението между Ив. Грозев и Цв. Минков в полето на литературата продължава и по-късно. През 1936 г. Цв. Минков включва драмите на Грозев в своята история на „Българската драма. Начало, развитие, представители“. Там литературният критик разглежда драмата в няколко дяла, като творчеството на Ив. Грозев поставя в раздела „Символична, приказна и екзотична драма“ (Минков 1936: 140). В този раздел намират място още драматургични творби на Ем. Попдимитров, Д. Караджов, Л. Стоянов, Б. Дановски, Ст. Загорчинов, Г. Райчев, Св. Камбуров. Изборът сочи не толкова вещина, колкото познание на скритите механизми на мистичното.

За отбелязване е, че в тази история на драмата на Цв. Минков творбата на Н. Райнов „Имало едно време“ попада в раздела „Историческа драма“. Цветан Минков определя Райнов като „автор на много исторически сказания, често в бедна фабула и статично-декоративен стил“ (Минков 1936: 110). Макар да забелязва, че драмата е „облъхната от мистицизъм и философски елемент“ (Минков 1936: 110), Минков не я приема за сполучлива и изтъква редица проблеми в нея – „драмата е книжна“, „преломът у Владимир не е изяснен“, „лицата не са очертани като герои на действие, а символически“, „Езикът е статичен, разточен, неподчинен на драматически цели“ (Минков 1936: 111). По отношение на Б. Дановски, чиито творби Минков също поставя в групата „Историческа драма“, критикът отбелязва, че „разкрива мистериите на душата, отхвърля привидната реалност“, „копнежът по загадъчното движи волята“, „драмата му е синтетична“ (Минков 1936: 112). Симпатиите на критика преминават в оценка, която, интересното е, че зависи от степента на мистичност – „Така той доразвива неоромантиката на Стоянова, доближава се до мистиката на Грозев и Караджов“, като подчертава „дълбоката идейност на драматическите му видения (1924). Националното у него се претворява в космополитно“ (Минков 1936: 112). Заключението по отношение на Н. Райнов е твърде бегло, не изтъква достижения, а само разкрива влиянията на западноевропейската литература: „Драмата напомня Дон Карлос от Шилер със своя идеалистически патос и вяра в човека. Раутенделайн от Потъналата камбана на Хауптман е внушила на автора образа на Светла, демоничното е внесено под влияние на Луцифер на Байроновия Каин“ (Минков 1936: 112).

Тези два примера – оценките на драматургичните творби на Райнов и на Дановски – разкриват субективизма на Минков и тежнението му към задълбоченото познаване на мистичното и неговата сюжетопораждаща основа.

Преди краткия преглед на авторите и драмите от раздела „Символична, приказна и екзотична драма“ Минков отправя въвеждащи думи към читателя: „Би могло да се помисли, че мистицизмът е вътрешно чужд на българина, когото обикновено характеризират като носител на трезвен, дори утилитаристичен мироглед. Фактът, че той е земеделец, чийто труд зависи от капризите на природата, достатъчно ни обяснява неговото мистично отношение към света“ (Минков 1936: 140). На пръв поглед това твърдение е невярно, дори парадоксално. Но именно търсенето на втория, метафоричния пласт в представата за земеделеца извиква както тук, така и по-късно едно мистично тълкуване на ролята на земеделеца: той е сеятел, зърното е идеята, а покълването – процес на прозрение. Такова разбиране представя поздравителната реч от Ив. Грозев към Ем. Попдимитров.

В списъка на творби и творци на мистични мотиви или тематика са посочени Л. Каравелов („Хаджи Димитър Ясенов“), П. Ю. Тодоров, Ст. Чилингиров. От съвременните драматурзи, които Минков вижда като автори на мистична тематика, са Ив. Грозев и Б. Дановски.

След кратък преглед на първите драми на Грозев – „Боян Магьосника“ и „Наши хора“ – Минков преминава към мистичната тематика в творчеството му: „По-късните драми на Грозев го изтъкват като най-ярък представител на мистицизма. Той разработва екзотични теми със сравнително сигурен усет за архитектоника на действието и характеристика на лицата и оня своеобразен стил, който е присъщ на новоромантичната драма“ (Минков 1936: 142). В списъка от творби на Грозев, подчинени на мистичното, Минков посочва „Златната чаша“, „Семела“ и „Йов“. В „Златната чаша“ разчита „религиозно-мистичните пориви“ на Василий, „нравственото просветление чрез мистична любов“ на Мария и др. „Както в „Златната чаша“, така и тук – пише критикът за драмата-мистерия „Йов“ – Грозев се домогва да разбули най-скритите тайни на вътрешния живот на човека и на съдбата, за да ни доведе до неизразимите истини и божествени основания. Преживените от Йов страдания, ужаси, изкушения и жестока наслада от проказата го довеждат до суров екстаз от злото, което го е постигнало, до мистическо сливане с Бога, чрез страданието. Преображението на Йов се усилва от оптимизма му – вярата му в Спасителя, който ще го освободи от злото“ (Минков 1936: 144).

Това е първата професионална оценка на творчеството на Грозев в обзорен историко-литературен труд. Тази оценка го изтъква като един от популярните, със специфично творческо амплоа и национално звучене на своите драми творец.

Иван Грозев, Цветан Минков и тайните общества след 1944 година

Безспорни доказателства за принадлежността на Минков към теософското общество и масонските структури се съдържа във фонд № 401Б на ЦДА. Това е архивната колекция „Велика ложа на България „Любов–Истина–Труд“. Там се съхраняват сведения и обяснения по въпроса за масонството, събирани след 1944 г. Такива са например: списък, изготвен от сектор „Партийна информация“ при ЦК на БРП (к) на настоящи членове на БРП (к), членували в масонска ложа „Парсифал“ (1947). ^[5] В него фигурира и името на Цв. Минков^[6]. В архивите се пазят и списъците с членовете на над 9 ложи с общ обем 65 листа, изготвени на 10 февруари (1949). ^[7] В списъка на л. „Зора“, изготвен през 1949 г., Иван Грозев фигурира под № 22, където е записано, че е „член на ложата от 1918 г., писател – теософ“. В Списъка на управителните тела (сановници) на ложа „Зора“ за 1918 г. Ив. Грозев е избран за IIнадзирател, почетен майстор на ложата е П. Мидилиев, Iнадзирател е Д. Спространов, блюстител е Ал. Теодоров-Балан.

Към този архив се причислява и описът с членове на масонски ложи в София и провинцията (б. д. )^[8], предназначен за новата власт. В него се четат имената на 465 души, повечето – известни личности. Тези, които са починали вече, са отбелязани с кръстче. Иван Грозев е под № 79, като самият му номер е подчертан с черно мастило. Има и други подчертавани имена, като от писателите с подчертани имена освен Ив. Грозев са още Цв. Минков, К. Петканов. Срещу имената им е отбелязано, със същото черно мастило, че Цв. Минков е „чл. РПк“ („член Работническа партия, комунисти“), а К. Петканов е от „Звено“. ^[9]

Сътрудничеството между Минков и Грозев прекъсва във времето след 1944 г. – безследно, както се и появява. Тяхното сближаване обаче в периода на 20-те – 40-те години на ХХ век очертава популярността, контекстуалността и елитарността на мистичното в българската литература.

Използвана литература

Alba 1921: Alba (Цветан Минков). Окултизъм и християнство. Библиотека „Духовен живот“ № 7. Издава редакцията на сп. „Виделина“. – София: печатница на Т. Драгиев, 1921.

Азманова-Рударска 2018: Азманова-Рударска, Е. Иван Грозев в българската литература. Социални, политически, исторически и религиозно-мистични контексти, полемики и диалози. – София: РИВА, 2018.

Алетофил 1904: Алетофил. Теософията и теософското общество. // Български теософски преглед, 1904, № 1, с. 12.

Андонова 2011: Андонова, З. Масонство и масони в България. – София: УИ Св. Климент Охридски, 2011.

Богданов 1989: Богданов, Ив. Речник на българските псевдоними. – София: Д-р Петър Берон, 1989.

Богданов 1994: Богданов, Ив. Синовете на вдовицата. Масонство и масони. – София: УИ Св. Климент Охридски, 1994.

Бъчваров 1921: Бъчваров, Т. И. Предговор. // Окултизъм и християнство. – София: печатница на Т. Драгиев, 1921, с. 1–5.

Георгиева 2008: Георгиева, Цв. Unio mystica и българският символизъм. – София: За буквите – о писменехь, 2008.

Грозев 1900: Грозев, Ив. Боян Магесникът. // Бълг. сбирка, 1900, № 5, с. 283–289.

Грозев 1901: Грозев, Ив. Боян Магесникът. // Бълг. сбирка, 1901, № 2, с. 79–84.

Грозев 1906а: Грозев, Ив. Боян Магесникът. // Бълг. сбирка, 1906, № 3, с. 179–185.

Грозев 1906б: Грозев, Ив. Боян Магесникът. // Бълг. сбирка, 1906, № 4, с. 246 –252.

Грозев 1931: Грозев, Ив. Нашите писатели за войната. // Мисъл, 1931, № 25, с. 4.

Джевиецка 2013: Джевиецка, Ев. Безсмъртието на Юда. Образът на предателя в българските парафрази на евангелския разказ от първата половина на ХХ век. // Събитие и безсмъртие (литература, език, философия, наука). – София: УИ Св. Климент Охридски, 2013, с. 531–546.

Димитрова 2003: Димитрова, Н. Образи на човека: Антропологически идеи в българската философска мисъл между двете световни войни. – В. Търново: Фабер, 2003.

Ефремов 2001: Ефремов, Е. Масонски идеи в творчеството на Димо Кьорчев и Йордан Бадев. – София: Критика, 2001.

Златев 2003: Златев, Б. 100 години от създаването на Българския клон на Теософското общество. // Палитра, 2003, № 2. Ел. публикация: http://www. palitrabg. net

Масонството в България 2001: Масонството в България. Документална изложба, септември 2001. Каталог. – София: ДА Архиви, 2001.

Минков 1929: Минков, Цв. Ужасите на бъдещата война: Гибел на съвременната култура и цивилизация. Предг. от И. Грозев. – София: Гр. Ив. Гавазов, 1929.

Минков 1930: Минков, Цв. Боян Магьосникът. Романсиран очерк. – София, 1930.

Минков 1936: Минков, Цв. Българската драма. Начало, развитие, представители. – София: Факел, 1936.

Михалчев 1931: Михалчев, Д. Критични отзиви: Д. В. Дюлгеров, Теософско общество. // Филос. преглед, 1931, № 2.

Недев 2009: Недев, Н. Българското масонство (1807–2007). – Пловдив: Хермес, 2009.

Недков 2005: Недков, Д. Масоните се върнаха в България. Т. 1. – София: Мириам, 2005.

Речник 1977: Речникна българската литература. В три тома. Том 2. Гл. ред. Г. Цанев. София: Изд. на БАН, Инст. за литература, 1977.

Стойчева 2017: Стойчева, Св. Боян Магесника. Изследване на литературния мит. – София: Изток-Запад, 2017.

Шват-Гълъбова 2010: Шват-Гълъбова, Гр. Haeresis bulgarica в българското културно съзнание на ХIХ и ХХ век. – София: УИ Св. Кл. Охридски, 2010.

ЦДА. Фонд 401 Б – Архив на Велика ложа на България „Любов – Истина – Труд“

ЦДА. Фонд 982К – Архив на Цветан Минков