Иван Сарандев, Критикът войн

Да бъдеш и при всички обстоятелства да останеш верен на себе си и на избрания път в изкуството всякога е било трудно. И само на цялостни личности и завършени характери се е удавало да подчинят обстоятелствата, а не обратното. Стоян Каролев е несъмнено такава личност. Започва със статия, печатана през 1943г. в сп. „Философски преглед“ – „Индивидуализмът на Пенчо Славейков“. Показателно е, че още като студент той се обръща към сложен и конфликтен автор. Пробва своите възможности на критик и литературен историк в многопосочни и заплетени ситуации. Очевидно самопреценявайки се, е решил, че е по силите му да се справи с тях.

И действително, ако обгледаме пътя, извървян от критика, ще открием не едно или две доказателства в потвърждение на тази констатация. Първите му критически изяви са отпреди 9 септември 1944 г., но безспорно е, че разгръща възможностите си като критик, теоретик и литературен историк едва след това. С книги като „Д. Благоев – литературен теоретик и критик“ (1951) и „Иван Вазов – художествен метод и литературни позиции“ (1951), с многобройните си статии, портрети и рецензии той все по-уверено овладява критическо-теоретическите пространства в текущия литературен живот. Но времето на култа, периодът на догматизма и схематизма в сферата на изкуството и литературознанието се отразиха неблагоприятно върху критика, забавиха го в преоткриването на големия и пъстър свят на творците. Първите симптоми за преодоляване на това забавяне се появиха в края на 50-те години – сборникът „Замисъл и образ“ (1959). Оттук нататък с увереността, че правилната посока е намерена, той набира творческо ускорение за все по-пълното си и разностранно осъществяване като критик, теоретик и литературен историк. Плод на това творческо активизиране са изследването портрет „Димчо Дебелянов“ (1961, 1965) и сборниците „Въпроси на художественото майсторство“ (1963), „Съвременни литературни въпроси“ (1966), „В света на прозата“ (1968) и „Идеи, изображение, стил“ (1971).

Последната книга иде да направи равносметка на цяло десетилетие, в което критикът разгръща сили и възможности в три основни направления: в изследване творческия процес и художественото майсторство въз основа главно, почти изключително на съвременната българска литература. На второ място в тома са поместени критико-теоретични раработки, в които се изследват тенденции и характерни явления в текущия литературен процес. И третият тип изследвания са портретни очерци за изтъкнати писатели от миналото и съвременността като Д. Дебелянов, Ем. Станев, Веселин Андреев и Й. Радичков.

С оглед предварително оформената концепция в книгата не са включени оперативно-критически статии и рецензии от автора. Но те в никакъв случай не бива да се подценяват. Достатъчно е да спомена, че негова е една от първите оценки за романа „Железният светилник“ (излязла във в. „Литературен фронт“ със заглавие „Епопея на народния живот“), което означава, че критико-теоретическите и очеркови предразположения в никакъв случай не тушираха критическата реактивност на Стоян Каролев. Щом в литературното всекидневие лумне ярко и неповторимо събитие, той без изчакване и оглеждане изрича своята вярна и категорична оценка.

След „Идеи, изображение, стил“ като че ли изявите на критика оредяват. Името му започва по-рядко да се появява по страниците на периодичния печат. Наистина не изчезва съвсем, но очевидно липсва предишната интензивност. Фактът имаше свое обяснение – Стоян Каролев за втори път се беше потопил в света на Пенчо Славейков. Заел се бе с една задача колкото отговорна и престижна, толкова трудно изпълнима – да ни предложи цялостен и завършен образ на човека и твореца Пенчо Славейков.

В монографията си „Жрецът воин“ Стоян Каролев, от една страна, обглежда следата и авторите, през които е преминала литературната школовка на младия поет, проследява идеите, които са го оплодявали духовно и интелектуално; от друга – обрисува средата, върху която Пенчо Славейков е влиял и която е възпитавал чрез личния си пример на гражданин и чрез художественото си творчество. За са осъществи така планираната си задача, Стоян Каролев се заема с изключителна добросъвестност да проучи първоизточниците – архива на поета, личната му библиотека, литературата върху авторите, които е чел и превеждал и т.н. Първите два тома излизат от печат през 1976 г., а след още седем години се появява и третият – „Преображенията на поета“ (1983). В него предмет на анализ и преценка са творческите му преображения – като лирик, епик и прозаик. Специално внимание е отделено и на незавършената му поема „Кървава песен“.

В този капитален труд Стоян Каролев демонстрира най-ценните качества на своя изследователски подход и метод: не е отминат и най-дребният факт, подробност или едва забележима следа, ако те му позволяват да надникне в сложния и противоречив свят на писателя, ако може чрез тях да покаже на съвременниците си в истинските му мащаби духовния водач. Привлякъл и издирил много нов, неизвестен за предшествениците му материал и документални свидетелства, авторът изгражда вярна представа за личността на Пенчо Славейков и неговото място в националния духовен живот. В своето изложение Стоян Каролев се стреми да надмогне общите констатации, кухата фразеология и върху основата на осмислени житейски и културно-исторически факти да сътвори портрета на писателя. Такъв е подходът му при Пенчо Славейков и Емилиян Станев, при Димитър Димов и Димитър Талев.

Монографията „Жрецът воин“ е крупно постижение не само за автора, а и за съвременното българско литературознание. Плод на дългогодишен труд, на задълбочени изследвания и анализи, на проникновени интерпретации и открития, тя се превърна в емблематичен знак за зрелостта на националното ни литературознание. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че след нея Пенчо Славейков ни е по-близък и по-необходим като духовен наставник и като художник.

Три години след смъртта на Емилиян Станев критикът издаде своя монографичен портрет изследване „Неутолимият. Книга за Емилиян Станев“ (1982). Той притежава достойнствата на монографията за Пенчо Славейков – всеобхватност, задълбоченост на анализите и обобщенията, сериозност на изводите и нещо в повече – топлотата на едно приятелско чувство и преклонението пред таланта на големия художник. В първата и втората част критикът ни запознава с творческата проблематика на белетриста – като започва от социалните разкази и разказите за дивите животни и природа, спира се подробно на повестите и романите, за да завърши с последните творби, някои останали недовършени. В третата част, която по обем е колкото първите две, са изследвани в един съпоставителен план отношенията с големите майстори на българската проза Елин Пелин и Йордан Йовков, а също така и на световната литература – Чехов, Лев Толстой, Достоевски.

Тази свидетелска нишка, появила се за първи път забележимо в книгата му за Емилиян Станев, не можеше да остане без по-нататъшно развитие. Тя подсказваше, че Стоян Каролев е вече на мемоарна вълна. С вродената си деликатност, с уважението си към личността на другите и истината той е идеалният мемоарист. В неговите спомени се вместват случки и съдби на творци, обществени дейци, обемащи повече от половин столетие от българския политически и духовен живот.

През 2001 и 2004 г. Стоян Каролев ни поднесе своите мемоари, които озаглави „Мигове от течащото време“. Във втория том той цитира една фраза на своя приятел Борис Делчев: „Ти, Стояне, нямаш историческо съзнание!“. Може би в конкретната ситуация приятелят му да има основание. Но колцина от неговите съвременници завещаха една изстрадана човешка изповед, безпогрешно честна, каквато рядко сме срещали в българската мемоаристика.

Във втория том преобладава документалното описание на литературно-критическите дискусии, в които Стоян Каролев, Пенчо Данчев и Емил Манов реагират „срещу груби прояви на сектантщина“ от ръководството на Съюза на българските писатели. Те считат, че изпълняват дълга си към литературата. Но тези словесни битки завършват неизменно така: „оказа се, че участвам ли в публична дискусия, уволняват ме“. Последното му уволнение е в Института за литература през 1975 г., когато редакцията на сп. „Литературна мисъл“ организира обсъждане на поезията и критиката през предишните две години.

В този порядък течащото време се запълва от потребностите на всекидневието: да отговаря на злостните нападки и политически обвинения – Тодор Павлов, Вълко Червенков, Георги Караславов, Славчо Васев, Рубен Аврамов, Камен Калчев, Митко Григоров, „вторият човек в Партията“ и др. Ето защо в течащото време се оказва, че няма никакви възможности да осъществи плановата си литературоведска работа. А след доброволното си пенсиониране, ръководен „все от този стремеж да имам повече свободно време за писане“ е принуден да завърши спомените си с тъжното признание: „Сега имам много свободно време, сили ...малко“.

Бих искал да завърша с няколко думи за човека Стоян Каролев. Облагодетелстван съм, че в продължение на няколко десетилетия имах възможност да работя с него в Института за литература и щастието да му бъда приятел. Мога да свидетелствам, че житейският и творчески път на критика не е бил лесен. Защото не е целувал ръце на предишни и днешни началници. Защото беше достоен гражданин, духовно свободен човек и критик воин, който печелеше дискусионните битки и за награда биваше уволняван!