Янева, Катя. Преди спомените

Късно е за разговори с проф. Каролев. Него го няма. Рано е за премислените мемоарни страници. Ще се напишат след време. Ние, които до вчера, години наред, десетилетия наред сме работили с него за „изпълнението на първостеренните планови задачи” в Института за литература, били сме негови колеги, различни по способности и ранг, а повечето от нас са се трудили под неговото спокойно, но взискателно ръководство, сега и с тази научна конференция се намираме пред изпитанието да погледнем към проф. Стоян Каролев като към личност вече от историята на българското литературознание. Изпитание, наистина, и то сериозно, не само защото, оказва се, никак не сме преодолели мъката от раздялата с един уважаван и обичан човек, а защото, по стечение на историческите обстоятелства – всички сме в напрежението, в хаоса дори, на собственото премисляне какво, смислено и безсмислено, сме сътворили, в професионален и непрофесионален план, за добро или не за добро сме били. Ако нямаме предразположение да се вглеждаме в себе си, то не можем да не осъзнаваме, че сегашното време предполага преценяване (преоценяване) на дейността в сферите на духовността в България, в литературната наука и критика, естествено.Така че делото на проф. Стоян Каролев не само в този момент, а повече – в работите на бъдещите историци, ще трябва да се види в детайли преди общото заключение. Ние, като съучастници в една достатъчно напрегната изследователска дейност в Института за литература, можем да избързаме със заключението. Проф. Каролев е един от сериозните, големите български литературоведи, учени, които отстояха правата на изследователския труд. Проф. Каролев е от учените, които разкриваха богатствата на художествените ценности, които търсеха и откриваха многообразието на талантите, разбираха творческите търсения, опазваха достиженията.

Живецът, първопричината и непресекващата енергия за неговия изследователски труд, мисля, е в неговия интерес към човека. Интерес изначален, добронамерен, деликатен в ежедневните си прояви, но като собствена творческа характеристика – определящ посоките, акцентите в професионалните занимания. Защото какво е в центъра на литературознанието, ако не своеобразното изследване на човека – творец, на писателя, поета, изследване и на създадените от тях художествени светове. Литеротурознанието за проф. Каролев е неговото дейно човеколюбие. В неговото реализиране виждаме проницателността, всеотдайността и моралната сила на учения да бъде истинен.

В трудовете на проф. Каролев наблюдаваме характерния за него подход към творческата личност. Изказаното, написаното от него можем да приемем като категорично напомняне, че не повърхностният досег до света на писателя, а щателното му проучване, дословното му опознаване, усета за неговото развитие позволяват да се изведе характеристиката на твореца. Критикът учен не съкращава нито един от трудоемите пътища за „усвояване на материала”- от внимателното изчитане на произведенията до сравняването на ръкописните варианти. Като че ли никакъв документ за личността и творчеството на избрания „обект” – писател не остава без внимание: дневници и бележки, интервюта и анкети, лични разговори – всичко е взето предвид, върху всичко е мислено. И нито за миг ученият не абсолютизира своите лични впечатления, макар за някои писатели – съвременници те да са ярки, многозначителни. Използва по най-добрия начин тези впечатления, внася чрез тях в своята книга (статия, монография) специфична живост, изтегля на преден план (понякога, само когато е необходимо) човека, не писателя, разрешава и задачи, които биха били непосилни за далечни на дадения писател литератори (като тези за отражението на характера и темперамента на Емилиян Станев, например) в творбите му за духовното родство на създател и герои, за неосъществени замисли, предистория на произведенията и т.н. Каролев ни убеждава, че литературознанието е труд, труд без пощада и без хитрувания.

Но ако този извод би ни насърчил при всяко начинание да се въоръжим с упоритост и трудолюбие, то в неизказаните уроци на професора има един пункт, който възбужда боязън и може да обезкуражи: много широк трябва да бъде собственият хоризонт, солидни и всестранни знания трябва да имаш, за да разрешиш една литературно-изследователска задача. Дори при литературния портрет критикът трябва да върви редом с историка и пак така, плътно – с теоретика на литературата. На високо равнище трябва да бъде не само специалната подготовка, но и общата култура, устойчиви трябва да бъдат и литературоведските и нравствените критерии; изследваният писател трябва да бъде с лице и към българската, и към световната класика, към културата на съвремието и миналото. Така че книгите на проф. Каролев ни дават доста ясното наставление: определяй литературоведските си задачи според ръста си, според степента на своята професионална зрялост, не си прави илюзии, че нещо (включително богатата информираност, модните оформяния на „продукта” и т.п.) може да компенсира недостига на задълбочени познания по „предмета” на изследване.

Задължени сме на поколението учени – акад. Георги Цанев, акад. Петър Динеков, проф. Боньо Ангелов, проф. Стоян Каролев (без значение възрастовата разлика) – в Института за литература на тях се наложи да отстояват правата на същинската изследователска работа преко догмите, преко опростителския „класово-партиен подход”. Учени от този висок ранг дадоха възможност на по-младите – Тончо Жечев, Боян Ничев, Милена Цанева, Иван Сарандев, Здравко Петров, Кръстьо Кумджиев да навлязат много по-свободно професионално в литературния живот и в богатството на литературната ни история.

Проф. Каролев не е изключение между съвременните ни литературоведи, които с трудовете си доказват и настояват за професионална упоритост и достойнство. Ще ги уважим, ако ги разбираме.