Бъклова, Катя. Препрочитайки

Нарекох „бележки” мои размисли, породени от едно „връщане” към монографията за Пенчо Славейков от проф. Стоян Каролев (1976). (Бележките основно се базират върху т.I и т.II на труда. Въпросите за поетиката на П. Славейков и тяхната интерпретация са извън обсега на този текст).

Поблазни ме мисълта да потърся в този изключително сериозен труд, проникнал дълбоко в човека и твореца Пенчо Славейков, освен всичко останало и белезите на духовната същност на неговия изследовател, да посоча, че по пътя към „загадъчно сложния” Славейков свят той е разкрил и много от своя духовен мир, характер, душевност. Признавам, че в следващите редове неизбежно ще присъства и един по-личен момент, оправдан от факта, че имах шанса да работя с проф. Каролев като секретар на секция „Нова българска литература”, чиито председател бе той. Но (много по-важно за мен), че бе редактор, рецензент или просто читател на някои мои литературоведски усилия. Един внимателен и доброжелателен, но и прецизен и безкомпромисен редактор, рецензент, читател. А това ми дава основание да потърся днес в „Жрецът воин” черти от образа и на неговия създател.

Искам да припомня как бе посрещната монографията „Жрецът воин” от колегите в Института за литература. Нейното обсъждане бе истинско литературно събитие. Всички изказали се нарекоха самото обсъждане на труда”празник”. Разбира се, всички знаеха, че проф. Каролев работи продължително, да не кажа „къртовски” върху темата „Пенчо Славейков”, че е потънал буквално в библиотеката на поета в музея „Славейков”. И очакваха като резултат ещо респектиращо като обхват и дълбочина. И въпреки това бяха впечатлени...

И така, на първо място обектът на монографията – Пенчо Славейков – една о най-противоречивите, най-сложните личности в българската литература! Колко по-лесно и по-малко проблемно би било авторът да се насочи към някой по-монолитен (любима дума на десетилетието на 70-те) творец, с по-определена, по-ясна, еднозначна обществено-политическа и естетическа позиция, категорично социален, убеден материалист и т.н. Но не! Очевидно Стоян Каролев не е търсил лесното. Избрал е трудното Славейково поле с много подводни камъни, с много върхове и спадове. И с много изненади от личностен, мирогледен, естетически характер. За да прояви още в този избор професионална дързост и независимост.

В „Необходими предварителни бележки” авторът обявява методологическата основа на своя труд – да подходи към сложната и противоречива личност на П. Славейков не биографично-хронологически, не библиографски-изчерпателно, а проблемно (т.е. пак по трудния път!). И „хвърля ръкавица”, предизвиква: няма да „чопли и до си рови по старофилоложки маниер в заемки и влияния”, а ще ги осветлява чрез личността нан поета.

Целта на изследователя е да проникне комплексно във всички измерения на Славейков – мислител, поет, критик, общественик – без да се изкушава да го дели на периоди и моменти – едни достойни за възхвала, други – за критика. Единственият „химн”, който тук ще пее авторът, ще бъде „химн на противоречията”. И в цялата монография този „химн” остава лайтмотив, макар че, от друга страна, както отбелязва, поетът може да прославя и хармонията. Безбройни са наистина тези „от една страна” и „от друга страна”, между които се движи изследователският скалпел на Ст. Каролев. И се питаме: „Как се плува в това море от противоречия?”. Отговорът може би е: непреднамерено и с разбиране (ключова дума!). И Славейковата мисъл: „Една личност не се оборва, а всичко, що се иска от нас е да я разбираме” е и Кредото на учения. Той не хвали, не осъжда, а (нещо отново по-трудно) се старае да разбере и след това да обясни. Толерантен, но и взискателен, и аналитичен. И така ще обхване и ярката индивидуалност на поета, и правото й да живее според вътрешно присъщите й пориви, независимо от това какви ще са те. Ще обясни и „индивидуалистично-естетските основи” на Славейковия мироглед, и „естетското превъзмогване на действителността”, и „душевното извисяване над нея”, и „антитрадиционализма и свободата на творческия дух” – а това са все постулати, някои от които достатъчно натоварени с негативни конотации в ония години (70-те).

Професионалната съвест никога няма да позволи на учения да отмине факт или идея като „срамно петно”, от което стеснително и деликатно да обръща поглед. Защото е убеден, че изследователят няма право да разкрасява, да идеализира. Ето един пример: повод е рецензията на П. Славейков за „Критическия опит” от Дим. Страшимиров (1897). След като признава, че би желал тя да не е написана от Дим. Страшимиров, Ст. Каролев остава верен но съвестта и етиката на учения: „аз не мога да я изоставя, да я прескоча”. (Доста години след това литературни историци и критици редовно и безшумно я прескачат.) Например в „Събрани съчинения” на П. Славейков (1958-59), както са прескочени и предговорът към стихотворенията на Яворов (1904), и статията „Заратустра” (1910), статията срещу „Ново време” (1899) и т.н. (Не трябва да игнорираме и разликата в обществения климат на 50-те и 70-те г.)

Споменахме, че Стоян Каролев не „осъжда”, но това не значи, че винаги се съгласява със своя обект. Напротив – „Жрецът воин” е определено полемична книга, по-точно диалогична, макар другата страна нерядко да мълчи. „Поетът мълчи...” казва авторът нееднократно и с присъщата си деликатност и уважение към другия, но и с присъщата си настойчивост, с която иска да достигне до същността на проблема, да не спре на повърхността, пита „по необходимост, по неизбежност” какво разбира Славейков под „нравствено възраждане на човека”, в какво се състои прославяната от него „сила над силите” – нравствената сила, какво по-точно значи „извоюване човека в българина”? И по какъв начин, как ще се воюва за човека, за свободата на личността? Как ще се извоюва победа в тази върховна „битва” и т.н.

Много често, наред с деликатно добронамереното, но и настойчиво изискващо професионална прецизност отношение на Стоян Каролев присъства и още нещо – една привидно лека, но в същността си точна и насочена право в целта ирония. Например, за да се „справи” с присъщото Славейково противоречие при оценката на Алековите фейлетони, която ни убеждава, че „в тези хубави по-късни Алекови фейлетони (имат се предвид „Разни хора, разни идеали”) само стилът е фейлетонен, не и образите, създадени по тоиз стил, авторът подмята с усмивка, че това е „нещо доста загадъчно, кокото и да стестяваме понятието „стил”. Или когато „нищи” проблема тенденция и тенденциозност с оглед Славейковия светоглед, той твърди, че поетът не е последователенв своята тенденциозност, защото „едва ли някои смъртен може да се задържи върху почвата на божествената антитенденциозност” и защото „антитенденциозен може да бъде само Господ Бог.”

Удивително е как проф. Каролев анализира теоретични, дори суховати теми, като ги интерпретира леко, достъпно, емоционално въздействащо, бих казала, със своеобразен чар, но достатъчно сериозно и задълбочено.Когато мисълта е пределно ясна, то няма нужда да се търсят наукообразни средства и терминологични опори.

Темата „Каролев в „Жрецът воин” (при цялата условност)не може да подмине отношенията Иван Вазов – Пенчо Славейков – подход и интерпретация. Именно подходът и интерпретацията към този проблем са емблематични за човека, учения, литературния историк Стоян Каролев. Известни са параметрите на конфликта междуд двамата творци литеротурно-исторически, народопсихологически, житейски, езикови и т.н. Конфликт, понякога драматичен, друг път с гротесков привкус, а нерядко и изразен, със стигащи до вулгарност езикови средства.

Като литературен историк и критик Стоян Каролев приема и анализира сериозно естетическите обвинения на Пенчо Славейков срещи Иван Вазов, но очевидно изпитва неудобство, смут, тъга и меланхолия, когато стига до лични нападки, арогантни обвинения, грозни обиди. И искрено признава: „Колко по-добре би било да не съществуваха!” Е, по-добре би било, казваме и ние. Но-съществуват! И ученият отново не си позволява да спести неудобни факти, да прескача изрази, за да не опетни имената на Големите Вазов и П. Славейков. Пак стигаме до човешка и професионална добросъвестност, до изследователя с характер, до личността с принципи. Тя обхваща „казуса” в дълбочина и ширина, многоаспектно, и го обяснява с всички възможни аргументи, включително и от съвременни, и от исторически и мирогледно дистанцирани позиции: „Лесно ни е на нас сега, закърмени от предучилищна възраст с Вазови стихове, да изпитваме дълбоко уважение, възхищение и преклонение пред народния поет...Вече историята си е казала думата категорично...А Пенчо Словейков с неговата европейска култура и високо самочувствие е бил насаме с Иван Вазов, без посредството на историята.

„Жрецът воин” ни среща и с друга страна на учения проф. Каролев. Да я наречем уклон към художествено изображение и към психологическо портретиране. Става дума за обкръжението на П. Славейков – кръгът „Мисъл”, чиито членове той вижда освен като творческо съдружие, но и като ярки индивидуалности. „Да си ги представим за миг редом” – ни кани той и ни предлага блестящи характеристики, на които би завидял някой психолог: „Пенчо Славейков: общителен и пряк, с неизтощимо и блестящо остроумие, дружелюбен и присмехулен, сърдечен и язвителен...Петко Тодоров: често тих, с блага усмивка уста, малко наивен понякога...Яворов: затворен в себе си и когато се шегува...и т.н.(Известно е, че проф. Каролев е пробвал перото си в лириката, можем да съжаляваме и за неосъществен белетристичен талант).

Като потвърждение на казаното по-горе ще се спра на още един момент, който се отнася до заниманията на професора с библиотеката на Пенчо Славейков - източник на обясними вълнения за учения, но и удивление пред „неутолимата литературна жажда на поета”. Стоян Каролев не преглежда книгите на Славейков, не ги прелиства, той „влиза” в тях задълбочено и прецизно, като търси духовни „следи”- подчертаните редове, знаците, бележките по полетата. И така потъва Славейковия свят, където освен литература и философия, има и музика, театър, живопис. В тези страници от „Жрецът воин” авторът достига едно почти физически осезаемо докосване до своя обект, при което на помощ идва и творческото му изображение: „Любопитно е – пише авторът – да надникнем над рамото му в разтворената книга. Хайде! Какво чете тази нощ, каква е тази негова нощ: естетическа, философска, театрална?” И ние „виждаме” (като в художествено повествование със заглавие например „Дългите Славейкови нощи”) как поетът „посяга към молива с мъчно подвижните си пръсти и подчертава”, как тежкият наглед, тъмен Славейков поглед всъщност „пъргаво се движи по редовете”, как „се усмихва...спира, замисля се...”, как „в друга нощ пак посяга за молив, който сега задържа задълго в непослушните си пръсти” и т.н. Подобни пасажи потвърждават духовното общуване и единение между учения и поета. Потвърждават и душевната съпричастност, уважението, симпатията към съдбата и делото на П. Славейков, когото авторът обича и в края на краищата приема с всичките му крайности и противоречия.

Във финалните страници на т. II на „Жрецът воин” литературният изследовател сякаш се превръща пред очите ни в човек, съпреживяващ житейската и духовна трагедия на „своя” Славейков,отишъл си от света огорчен, изморен, самотен; попаднал в „омагьосан кръг, от който не може да илезе, оплетен в дяволски възел, който все повече се стяга”. И отново, за пореден път, ще погледне и „от другата страна”, за да оцени трагедията и гибелта на поета като „трагедия и гибел на силния”.

В това проникновено анализиране на един голям творец, на една голяма личност от едно отминало време, на личност доста различна като темперамент, мироглед, житейско поведение от самия изследовател, но, от друга страна, и близка до него, е и значимостта на мащабното творческо дело – монографията „Жрецът воин”.

Безспорно личността и творчеството на Пенчо Славейков са, а и занапред ще бъдат обект а българската литературно-историческа наука. За него ще се пише с нова методология, ще го виждат от други съвременни аспекти. Но всичко това едва ли ще е възможно без солидните основи, положени в „Жрецът воин” – плод на личността, таланта, перото на нейния автор, който в тоиз свой труд остави и немалко свидетелства за самия себе си.