Петър Мутафчиев и Вера Мутафчиева. Наследства и разнобой

Петър Мутафчиев и Вера Мутафчиева. Наследства и разнобой

Антоанета Алипиева

Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“

 

PETAR MUTAFCHIEV AND VERA MUTAFCHIEVA. INHERITANCE AND MISCHIEF

Antoaneta Alipieva

“Episkop Konstantin Preslavski” University of Shumen

 

Petar Mutafchiev and Vera Mutafchieva are as much historians, as they are cultural strategists who set important directions in Bulgarian cultural thinking. One comparison between them underlines the basic ideas about Bulgarian literature, which are embedded in the works of Emilian Stanev, for example, or of Ivaylo Petrov.Not to mention Mutafchieva herself, who, on the basis of history, creates some of the most striking fiction pages in Bulgaria and the Balkans. The fact that they are not professional literary critics does not prevent them from being seen as such, because the ideas they share in articles, interviews or scholarly books are far more than historical facts. They are the philosophy of Bulgarian thinking and outlook.

Key words: history, fiction, cultural concepts, literary critics, philosophy

 

Връзката на Вера Мутафчиева с баща ѝ – Петър Мутафчиев, е повече от важна не само като възпитаване на духовна и интелектуална атмосфера и култура, а и като продължение на важни тези и идеи в областта на историята, културата, политиката и геополитиката. Баща й присъства в нейните спомени „Бивалици“ (Мутафчиева 2000; 2001; 2003), в „Не/бивалици“ (Мутафчиева 2005). Фигурата на Петър Мутафчиев е и в „Семейна сага“ (Мутафчиева 2000). Нему е посветена и специално написана книга – „Разгадавайки баща си“ (Мутафчиева 1997). Бащата е видима отправна точка в целия живот и дело на дъщерята. Петър Мутафчиев е професор в Софийския университет, един от големите български историци, византолог и специалист по средновековна история, виден общественик и културолог, чете лекции по история на Сърбия, Румъния и Османската империя до XVI век, специализирал в Мюнхенския университет при Аугуст Хайзенберг. Мутафчиев е човек с много отговорна обществена биография. Заема ръководни постове в университета. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Той е учен с голям европейски авторитет. Умира през 1943 година. Установеният комунистически режим в България не е никак благосклонен към проф. Мутафчиев и по време на режима той има незавидна съдба, стоварила се върху цялото му интелектуално дело и… върху семейството му – забрана на творчеството му, изселване на жена му и децата му. Това поражда комплицираната научна и писателска кариера на дъщеря му Вера и емигрирането на сина му Боян във Франция през 1963 г.

Едва през 1973 г. в поредицата „Българско историческо наследство“ излиза двутомник с трудове на Петър Мутафчиев, съставен от Димитър Ангелов (Мутафчиев 1973). В някои от своите предговори към произведения на Мутафчиев, появили се след падането на режима, както впрочем и в мемоарите си, Вера Мутафчиева се спира на погрома над баща й. За „Книга за българите“ тя пояснява, че „[…] е снета от машината през 1947 г. въз основа на анонимен сигнал във в. „Работническо дело“, наскоро след това е национализирано и издателството, с което се слага край на обнародването на произведенията на П. Мутафчиев“ (Мутафчиева 1999: 7–8). В друг предговор Вера Мутафчиева обяснява не само съдбата на баща си по време на социализма, но и съдбата на много други големи български интелектуалци, станали жертва на необразовани политически доктринери, нахвърлили се върху старото професорско тяло след 1944 г.:

Не единствено за П. Мутафчиев, ами за повечето дейци от немногобройната тогавашна българска интелигенция тяхната посмъртна биография беше по-наситена от онази, която са изживели отсам гроба. Нейната динамика се оказа не иманентна, а диктувана от обществените промени. Тя получи за отправна точка пълното, унищожаващо отрицание на пожизненото им дело. При квалификации, които не блестяха с разнообразие: фашист, националист, великобългарски шовинист, монархист, мракобесник, фалшификатор. Прилагани те бяха спрямо посоченото „от горе“ име и в искуемата мяра. В гонене на съвсем конкретен политически резултат: българинът да се отрече от реалното си минало, да се отчужди от духовните постижения на своята нация, да остане лишен от всичко, което би го крепило, би му послужило за самочувствие и историческа перспектива. Има куп документи по въпроса, някога те ще видят бял свят. Един от тях обаче е достъпен и днес: докладът на В. Червенков по въпросите на идеологията пред Петия конгрес. (Мутафчиева 1993: 10)

Спомените на Вера Мутафчиева и на редица други хора изрично посочват, че на младини Мутафчиев е бил привлечен от социалистическите идеи – обща конюнктура за цяла междувоенна Европа по това време. Но той никога не стига до доктринерство, границите на неговата „лява“ философия се простират до систематизация на емпиричните факти и описание на социалните идеи, през които е преминало човечеството. Възразява срещу историческия материализъм на Маркс и Енгелс, срещу идеята им, че битието определя съзнанието, и вижда историческото движение като еволюция, не като революция (Мутафчиев 1995). За него всички революционни епохи са време на безбожничество. Вижда съвременната нему Турция и болшевишка Русия като безпросветен застой – заради ограничаването на естественото развитие на науката и свободната мисъл: „Днес такава страна е болшевишка Русия. И това е най-сигурният признак, че създаденият в нея ред е анахронизъм, който е осъден на гибел“ (ibidem: 113). Разбира се, неговият социалдемократизъм е използван от идеологическата машина след 1944 г.

Една болезнено цитирана от Вера Мутафчиева статия против нейния баща казва всичко за начина, по който са постъпили със стария Мутафчиев. Това доктринерско и фанатично произведение е специално поместено от дъщерята в сборния том от исторически статии и есета на нейния баща „Изток и Запад в европейското средновековие. Избрано“ (Мутафчиев 1993: 339–370). Става въпрос за статията на Петър Хр. Петров „Буржоазно-идеалистическите и реакционно-фашистки възгледи на проф. Петър Мутафчиев“ (Петров 1951). Петров тръгва от Мутафчиевите симпатии към социализма, за да регистрира „фашистките“ и „буржоазни“ отклонения от тях: „Син на дребен занаятчия, израсъл в бедност, Мутафчиев на младини като учител влиза в редиците на социалистическото движение. Скоро обаче той се озовава в лагера на враговете на класовото работническо движение, ръководено от партията на тесните социалисти – отначало се присъединява към групата „Пролетарий“ и участва в редактирането на в. „Пролетарий“ (1905–1910), като води злостна борба срещу тесните социалисти. След това (1908–1910) минава в групата около сп. „Съвременник“, за да се озове наскоро в лагера на широките социалисти.“; „[…] личи омразата на Мутафчиев към социалистическото работническо движение, личи опортюнизмът и влечението към реформизъм“ (Петров 1993: 340)[1]. Петров използва всичко, което може да услужи на тяснопартийната социалистическа риторика: това, че Мутафчиев забелязва, че социалистическото доктринерство си служи с „втълпени идеи“, че пренебрегва „обективните факти“, че революциите идват там, където обществото е загнило, но истинският градеж е чрез еволюция. Използват се всички възможни биографични факти: професорът е подпредседател на „фашисткия съюз „Отец Паисий“, известно време е един от редакторите на списанието му, редактор е на едно от най-ярко фашистките списания у нас – „Просвета“, мнението му, че Октомврийската революция в Русия е „страшен катаклизъм“ (ibidem: 341; 342). Изтъква се специализацията му в Германия, мащабната му обществена дейност, при която Мутафчиев изнася пред широка публика предимно патриотични сказки, което пък е „възпитание в националистически и шовинистически дух“ (ibidem: 345). Изопачават се връзките му (впрочем напълно в духа на почтеното родолюбие) с организации като „Бранник“ и „Съюз на българските национални легиони“. Така обобщен, психологическият и биографичен портрет на Петър Мутафчиев е етикиран като „учен слуга“ на буржоазията, кариерист, великобългарски шовинист, фалшификатор, идеалист, расист, първобитен.

В спомените си неведнъж Вера Мутафчива се връща към задочното убийство на баща си. Заради своите националистически тези, заради тезите си относно расата като такава, заради връзките си с немската култура и наука Мутафчиев е обвиняван в симпатии към националсоциализма и хитлеризма. А това е тежък щемпел в първите десетилетия на българската социалистическа епоха, който категорично обявява: „буржоазен, буржоазно“: „В резултат: всички изследвания върху ролята на идеите, на духовния живот, на просветителските течения биваха обявени за идеализъм“ (Мутафчиева 1995: 13). Както отбелязва самата Мутафчиева, разновидностите са няколко и се въртят безспир, без каквито и да е доказателства. А истината е много човешка: Мутафчиев се интересува предимно от работата си, от нейната обективност и достойнство, от името си на учен, който не зачита ляво, социалистическо, капиталистическо и т.н. Смята, че убежденията са право на всеки. Но с науката, с интелектуалния труд могат да бъдат съпричастни само малцина. Един от мемоарите за него говори и разкрива точно това негово убеждение (Ангелов 1996: 9–13).

В спомените на своите ученици проф. Мутафчиев оживява като „строг“, „прям“ и „затворен“ човек, рядко усмихнат, но с подмолно чувство за хумор, аскетичен тип, отдаден единствено на вътрешния си живот и науката. Такъв го вижда и дъщеря му, но нейният портрет ще бъде разгледан по-после, чрез анализа на споменните ѝ разкази. Няма обаче негов портрет, който да не подчертае „патриотизма“ и „родолюбието“ на достопочтения професор. Неговата „грижа“ към българите в никакъв случай не е патетика, а е по-скоро дълбоко коренотърсачество: „Пламенното му родолюбие приемаше в случая форма на критика, на разобличаване на виждани от него отрицателни черти на сънародниците му като завист, кариеризъм, немара за родното, податливост на чужди влияния (тезата му за зловредната роля на византизма!) и пр.“ (ibidem: 13). Позитивист и компаративист по дух, Мутафчиев е запомнен с изключителна ерудиция, отлично познаване на фактологичния материал, стремеж към обективност на историческите изводи, с философско-историческите си хипотези и обобщения, с изящния си есеистичен стил (Карагеоргиева 1997: 16). Пак според мемоарите на учениците му „синтезът“ за Мутафчиев е начинът, по който може да се постигне по-цялостна картина на обществото (Пълева 1997: 23). Това впрочем професорът изцяло доказва в своите произведения, а този синтез е и една от работните тези на историка Вера Мутафчиева. И двамата смятат, че историята не може да експериментира, защото е основана върху емпирия, но не може и да се назове крайна истина, защото тя „[…] оперира не с една мъртва материя, а с обществото – един жив организъм, подлежащ на най-неочаквани промени, на най-странни съотношения в отделните му елементи и части“ (Мутафчиев 1995: 16). В този смисъл и двамата правят от историята философия, археологизират идеите, стъпили върху фактите. Защото са убедени, че истината е относителна.

Петър Мутафчиев и Вера Мутафчиева са историци, превърнали две империи в свое дело – Византия и Османската империя. Погледът на Мутафчиев стига до навечерието на османската експанзия и от там нататък продължава неговата дъщеря. Доказателство за това е продължената от дъщерята „История на българския народ“, написана от бащата. Петър Мутафчиев издава своята двутомна „История на българския народ“ (Мутафчиев 1943), която до 1992 г. има четири издания, а през 1995 г. се появява дописаното (чрез включването на османския период) съвместно издание на двамата Мутафчиеви „История на българския народ. От наченките на човешкия живот по нашите земи до Българското възраждане“ (Мутафчиев, Мутафчиева 1995а). То е доказателство не само за влиянието, а и за продълженото духовно дело на семейството. И Византия, и Османската империя се разглеждат в компаративен анализ спрямо България. Но има и друго важно нещо: в предговора към това издание Вера Мутафчиева отбелязва, че между поколенията, в техния поглед към нещата, съществува разнобой (Мутафчиев, Мутафчиева 1995а: 7).

Според Петър Мутафчиев „[…] средновековното ни минало не ще бъде никога достатъчно изяснено и добре разбрано, ако при разглеждането му не се вземе под внимание основният постоянен факт, че на българите бе се паднало да живеят в непосредствено съседство с Византия и при това – в земи, много близки до нейния държавен и културен център, Цариград“ (Мутафчиев 1999: 9). Известна е тезата му, че Византия е враждебна нам култура, че нашето Възраждане започва именно като реакция срещу елинизма. Заради Византия българите не могат да обединят земите, които населяват. Византия е „световна култура“, но „[…] тя бе и остана постоянният и най-големият неприятел на българите“ (ibidem: 66). Пак от „византиеца“ наследяваме ритуалното спазване на „формата и външността“, но не и истински морал. „Лицемерието и префиненото вероломство, хищничеството и хладната жестокост“ лесно стават и за нас духовна мяра (ibidem: 22–23). Византийската империя, или Източната римска империя, станала свидетел на рухването на Западната римска империя под напора на варварите, изобщо не изработва идеята за задължителен човешки морал. „В миналото тук, на Изток, тая идея бе още по-малко на почит, може би защото и самото християнство трябваше да я изостави. Източното православие бе свързало съдбата си с Византия, считаше последната за свой покровител и вследствие на това заради държавните й интереси бе готово на много компромиси“ (ibidem: 24). Византия оцелява благодарение на Азия, която я захранва с продукти и икономически я стабилизира. Така Византия неумолимо се превръща в азиатска държава. Азия, завладяна насила от Рим, при рухването на Западната римска империя, си възвръща част от изгубеното тъкмо чрез икономическото си нахлуване във Византия. Именно заради това византизмът си остава неразбираем и чужд на западноевропейския свят (ibidem: 35). При Вера Мутафчиева тази идея отива значително по-напред: до тезата, че новият XXIвек ще принадлежи на Азия, чиято култура е по-древна, земите ѝ са по-богати, а социално-икономическите ѝ доктрини са по-организирани.

За Петър Мутафчиев Византия е по-скоро затворена система и синтезиран образ на негативизма, що се отнася до съседството ни с нея. „Книга за българите“ завършва рязко: „Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, и то предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилирани от един народ, напуснал малко преди това езичеството. Както вече изтъкнахме по-горе, тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбата на тая империя чак до нейния край…“ (ibidem: 238).

Тази теза среща остри възражения. Ето например несъгласието на Васил Гюзелев: „С преувеличаването на значението и ролята на Византия като фактор в българската история всъщност Петър Мутафчиев превръща българския народ от субект в обект на историческото развитие, върху който постоянно е действала друга сила. При това византизмът е разглеждан главно откъм неговата отрицателна страна, поради което се придобива впечатлението, че всичко лошо в българската история може и трябва да бъде обяснено с пакостното византийско влияние“ (Гюзелев 1996: 101). Вера Мутафчиева видимо не прави тази грешка. Нейната Османска империя е разгледана изключително детайлно и разностранно и съвсем не единствено като враг на България. Компаративисткият ѝ анализ отчита симбиозата между културите на отделните етноси и приносите на империите в развитието на българския народ. За нея „ние сме неделима съставка от византийската културна сфера“ (Мутафчиева 1995а: 305). С което си навлича гнева на митотворческите енергии, твърдо искащи националният разказ за турското робство да не претърпява никакви промени и нови осмисляния. Този „разнобой“ е ясен в дописването на „История на българския народ“ от Мутафчиева.

За Мутафчиев културата на един народ е уникална, затова „собствената култура“ трябва да се пази, един народ не бива да става „роб на чуждото“, трябва да допуска „чуждото“ пестеливо, защото иначе започва да „подражава“, става вторичен, така да се каже (Мутафчиев 1999: 205). За Мутафчиева, като субект на постмодерното съвремие, този въпрос съвсем не стои. Нейна теза е, че културите са нещо много подвижно и границите между тях са ефимерни. Те трудно съвпадат с границите на държавите. В този смисъл при Мутафчиев философията на българския народ се формира в остра конфронтация с Византийската империя, а при Мутафчиева – в симбиоза с Османската империя.

В книгите си Петър Мутафчиев внимателно проследява процеса на национализиране в Европа. През Средновековието националностите са все още аморфни, но с появата на дълготрайни държави националността става категория за самоопределение. Голяма роля за това има Виенският конгрес от 1815 г., който след Наполеоновите войни определя държавните граници в Европа. За Мутафчиев белезите на националността са общият произход, еднаквият бит, общият език и общите исторически съдбини. „Чисти народи, в абсолютния смисъл, няма“ (Мутафчиев 1995: 197), но все пак чувството за нация идва при комбинирането на всички тези елементи. Там където няма съзнание за националност, индивидите се връщат в племенното си състояние (ibidem: 199). Големите обвинения към Мутафчиев са, че той фаворизира понятия като „кръв“ и „раса“ (за расата впрочем той има цяла глава в „Книга за българите“ – Мутафчиев 1999: 191–201). Расата е последица от географски и исторически общности, от антропологически сходства, но не и първоначалие. Расата се е формирала като вторични колективни особености, върху които се отделят различните държави. Чужд на биологичния есенциализъм, Мутафчиев вижда национализма като политическа категория: „[…] принципът на националността стана определяща сила в държавния и международен живот едва в най-ново време“ (Мутафчиев 1995: 202). Идеята за расата достига апогея си във Втората световна война, когато е използвана от националсоциализма в Германия. Немски възпитаник, Мутафчиев безспорно е повлиян от идеите за расата и кръвта, но никъде в книгите си не достига до проповядване на тоталитарна идеология. Той стига до преживените от него войни от началото на ХХ век, когато „държавите победители“ погазват етническия принцип и приобщават „победените“ в други етнически групи, като им отричат правото на самосъхранение. Националността според него е незавършен процес. Това е процес на все още протичащото освобождение, при което етносите (формирани исторически и географски) ще продължат да се борят „за своето съществуване“ (ibidem: 203). „Нацията е абстракция“ само в погледа на „победителите“, на „силните на деня“ (ibidem).

Не ще и дума, че в първите години на установения комунистически тоталитарен режим, при разбиването на старото професорско тяло, тези идеи са добре дошли. Ето ти квалификацията „фашист“. Твърдение като „изобилните запаси от нравствена и физическа енергия, които е таял в себе си нашият народ“ (Мутафчиев 1999: 67) услужливо е служило на обвиненията в национализъм във време, когато интернационализмът е бил държавна доктрина. При Мутафчиева национализмът е доста разхлабено понятие. По време на тоталитарния режим тя не смее да дифинира открито про- или антинационалистически тези, прави го скрито в романите си. За сметка на това след рухването на режима открито заявява, че в историята „битият – бит“ и тази гледна точка я освобождава от коренотърсаческите „окови“ на бащата, донесли му толкова неприятности, за негова радост след смъртта му, а за съжаление на цялото семейство Мутафчиеви – в тяхното приживе. Но говорейки за погрома над българските историци, и по-специално за погрома над баща си, дъщерята справедливо отбелязва „[…] рязката промяна в идеологиите – от национална към интернационална“ (Мутафчиева 1995: 8), настъпила след идването на комунистическия режим.

Петър и Вера Мутафчиеви отдават голямо значение на географското пребиваване на народите. „Географските дадености често са решавали орисията на доиндустриалните общества“, пише Мутафчиев (Мутафчиев 1995а: 307). И той, и Мутафчиева отбелязват, че нашите земи са геополитически, защото са преддверие към Азия, най-богатия и перспективен континент. Специално в българската история има много важна географска даденост – Балкана, на който Мутафчиев посвещава едно от най-прочутите си есета: „Балканът в нашата история“ (Мутафчиев 1999а: 65–98). За него Васил Гюзелев отбелязва, че „[…] П. Мутафчиев е първият, който с конкретни факти и наблюдения показа ролята на Балкана и планините в съхраняването на българската държава и народност в средните векове“ (Гюзелев 1996: 90). Високият и труднодостъпен Балкан е наблюдателна кула, бариера, скривалище – изобщо той е истински воин, пейзажът му разкрива сурово и мистично живо същество, застанало на стража пред българщината. Балкана е и геополитически образ, съучастник в разчертаването на държавни граници: „Като истински воин, поставен на стража, Балканът не измени на дълга си да закриля българската държава от нейния могъщ съсед. И ако няколко века по-късно не смогна да я запази от ордите на Баязида, то бе между другото и поради това, че средновековна България, изхарчила и сетните си жизнени сили в битие, изпълнено с неразрешими противоречия, неудържимо сама слизаше в своя гроб“ (Мутафчиев 1999: 98).

Според Мутафчиев една държава търси утвърждаване или разширяване в земите, които се населяват от еднакви етноси. За еднаквостта спомага вътрешноасимилационният процес, който постепенно ги прави антропологична, а сетне политическа и културна цялост. В главата „Териториални съдбини на българската държава“ от „Книга за българите“ той обяснява, че Македония е извън обсега на византийската държавна власт по време на Средновековието, затова и българската държава от IXдо XIвек се е разширявала тъкмо на югозапад, към Морава, Вардар и Охрид. Това „[…] още повече засилва връзките им с останалите български земи на север и окончателно оформя у тяхното население българско народностно и държавно съзнание“ (Мутафчиев 1999б: 126–127). Македонската тема по време на социализма не му е простена. Както и патриотичната му визия за обединение на всички земи, населявани от българи. Той защитава идеята, че една държава трябва да се състои от териториите, обитавани от народа му. В този смисъл България още от Средновековието е разчленена, защото земите „[…] не представяха едно сключено териториално единство“ и лесно са станали завоевание на Византия и турците. И до ден днешен,според него „[…] понятието българска държава не смогна да се покрие с понятието българска земя“ (ibidem: 166–167). Тази патриотична носталгия липсва у дъщерята. „Битият – бит“, повтаря тя. Но зад тази по-скоро разумна, отколкото примиренческа теза стои оголената горчивина от истинските причини, поради които подобна ситуация трябва да се приеме: „Преследвайки великобългарския шовинизъм, партията изпълняваше външна поръчка: отказ от претенциите ни над земи с българско население, останали подир три катастрофи извън нашите държавни предели. Излиза, че Бащата на всички народи е намирал наказанието ни незадоволително; необходимо е било и да се покаем пред съседите си заради греховете на нашата буржоазия“ (Мутафчиева 1995: 14).

При бащата териториалният психопортрет на българите е видян като кръстопът между Изтока и Запада, между Севера и Юга. Тази релефна идея срещаме и при дъщерята, реализирала я в редица свои романи, като „Случаят Джем“ например (Мутафчиева 1967), или „Летопис на смутното време“ (Мутафчиева 1965–1966). В есето „Изток и Запад в европейското средновековие. Встъпителна лекция“ (Мутафчиев 1925), което Вера Мутафчиева смята максимално представително за делото на своя баща, се прави географско очертаване на Изтока и Запада в Европа. В българската гледна точка Западът е Западна и Средна Европа, населявана от романогермански народи (Мутафчиев 1993: 127)[2]. При разпадането на Римската империя на източна и западна част нашите корени са на Изток, който с векове напред превъзхожда по цивилизация Запада. В изпадналия до варварство западен свят основната духовна подредба се поема от християнството, но […] тук липсваше един общ и ръководещ център“ (ibidem: 129). „В областта на политическото и умствено развитие на еднакви заслуги можеха да претендират всички народи от западния средновековен свят, защото всеки от тях бе внесъл своето при разрешаването на проблемите, които тогавашният живот бе поставил“ (ibidem). Изтокът, в смисъл Византия, „[…] не стана една напълно средновековна държава“ (ibidem: 130). Във Византия, сплав от варварство и християнство, еднакво се почита Свещеното писание и „Илиада“. Византия наследява от Рим идеята за абсолютната монархия и чрез нея дълго поддържа реда, за разлика от потъналия в анархия Запад. На Запад властовата пирамида има много центрове, на Изток властовият център е един. На Запад хората се обединяват от Църквата, на Изток държава, църква и власт означават едно. Този единствен източен властови център във Византийската империя „[…] тероризира правата на отделните народи за духовно и политическо обособление“ (ibidem: 134). И ето важен извод на Мутафчиев, който впрочем Вера Мутафчиева навсякъде в романите си ще подчертава: „Това роди на европейския Изток идеята за националността векове преди тя да бъде създадена на Запад: когато към началото на Х век западното човечество се съзнаваше като едно християнско общество, българските духовни водачи вече защитаваха правото на своя народ да чете, пише и се моли Богу на своя роден език“ (ibidem).

Изтокът няма потомствена аристокрация, личностите се сменят по пътя към властта, кесарската власт е аналог на божествената власт (с продължение на размишленията – аналог на култа към личности, който източната европейска част познава в изобилие до самия край на ХХ век – А. А.). Както пък повтаря Вера Мутафчиева – зависи в коя империя си се родил, такъв ти е манталитетът. Изобщо географската разпределеност на населението предхожда неговата историчност.

Религията, един от факторите, които влияят на националността, е голяма тема за Петър Мутафчиев. За него е лошо, че приемаме християнството от „враждебната“ Византия. Славяни и прабългари са езичници по същността си и езическият период е „време на най-голяма стабилност“. Затова „В поддържането на тая езическа традиция, за която всяка внушена от чужди влияния промяна се явявала като посегателство над завещаната от дедите вяра, намираше накрай оправданието си и самата българска държава“ (Мутафчиев 1999: 212). Мотивите на княз Борис за покръстването на българите са прагматични и доста прибързани: чрез християнската религия той иска да спои славяни и прабългари и да ги консолидира до един народ. „[…] тогавашното християнство носело представите за абсолютна държава и чрез него Борис се надявал да създаде идеологичните основи на силната централна власт, като същевременно отнеме опорите, които гордото и своеволно болярство намирало в езическата традиция“ (ibidem: 236–237). Отказът от езичеството е насилствен, а християнизирането не е бавен и задълбочен процес. Обратното – той е бърз и повърхностен процес, поради което езическият пласт стои здрав и пулсиращ до съвремието. В изследванията и романите на Вера Мутафчиева, проникващи в дълбоката почва на Османската империя, се афишира противоположният процес – културата на тази империя се просмуква бавно, дълбоко и организирано в културите на различните етноси, включени в състава й. Но и това не е достатъчно да се изтръгне езическият пласт. Две са причините за този факт: според Мутафчиев новата религия не се пригажда към бита и ценностите на народа ни (ibidem: 238); според Мутафчиева Османската империя не се е старала да изтръгне от своите земи християнството и мутиралите му симбиози с езичеството. В резултат – амалгама от присъстващите на Балканите култури и идеологии (Борисов 2011: 646). Освен че сме на кръстопът, зависи и от това в коя империя сме се родили, ако използваме шегата на Мутафчиева.

Писаното през 1934 г. есе от Петър Мутафчиев „Поп Богомил и св. Ив. Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“ (Мутафчиев 1934: 97–112) присъства в спомените на дъщеря му. Според нея то е донесло по време на режима много неприятности на баща ѝ. Точно в това есе Мутафчиев представя своята теза за външно християнизираното ни общество, което довежда до това, че народът ни „си остана завинаги езичник“ (Мутафчиев: 1993: 172)[3]. В предговора към изданието с избрани есета Вера Мутафчиева отбелязва, че в анализите на нейния баща „[…] няма граници между минало, сегашно и бъдеще, те съприсъстват“ (Мутафчиева 1993: 9). Този есенциален подход за народностния характер е основна културна теза между двете световни войни. Цялото движение „Родно изкуство“, създадено през 1919 г. и обхващащо широк кръг от художници, музиканти, учени и писатели, разглежда родното като коренотърсачество, като метаморфозиране на основните същности, формирани като онтология. В този аспект са особено популярни изследванията на Найден Шейтанов, Константин Гълъбов, Иван Хаджийски. Есето на Петър Мутафчиев е точно такъв есенциален извод, според който двете начала – озлобеното бунтарство и разрушение, от една страна, и отшелничеството, от друга – бележат българските колективни енергии.

Богомилството според Мутафчиев е построило себе си върху стария източен дуализъм. За богомилите всичко материално иде от Сатаната, те не почитат църква, държава, семейство. „В мирогледа на богомилството, значи, нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една обществена философия – тая на пълното отрицание“ (Мутафчиев 1993: 175). Богомилството подкопава и руши, но нищо не съгражда. Естествено че подобна есенциалност по време на социализма не може да бъде разпозната като дружелюбна и услужлива. В манипулативните нива на режима богомилите присъстват като бунтари в името на социалната справедливост, защото те са против царе, боляри, Божии служители.

До поп Богомил стои Иван Рилски, образ на дълбоката и безусловна вяра. Отшелникът, който „[…] скрит низ планинските пущинаци и забравил за човека, който страдаше и търсеше лек за страданията си, той съзерцаваше Бога“ (ibidem: 179). Ако богомилите дивашки разрушават, мразейки всички, отшелничеството има други измерения на деградацията – отчуждената себичност: „В епохата, когато за векове и във всяко отношение се решаваше съдбата на народа ни и той чакаше водачи, за да ги последва в трудното дело за изграждане на ново бъдеще, Иван Рилски се яви да издигне в идеал бягството от живота, стремежа на отделната личност да отдели своята съдба от тая на колективитета. Стремеж, в чиято основа винаги е лежало себичното съзнание, че много по-лесно е човек да постигне собственото си спасение, отколкото да се обрече на подвига за спасението на всички“ (ibidem: 180).

Тези три начала – Византия, с нейната аморалност, мрачната, демонична и разрушителна злоба на бедността, олицетворена от богомилите, както и отшелничеството, загърбило проблемите и страданията на хората – са в основата на формиране на българския национален характер, изтъкан от отрицание, от липса на вяра и оптимизъм, от липса на колективни идеи. По същата тема в „Лекции по история на културата“ Мутафчиев пише: „Всичко това е създало у нас психологията на вечно отбраняващия се, на вечно отстъпващия, подозрителност и страх от чужденците и стремежа винаги да се оградим от тях. Неспособни да претопяваме в народността си чужди елементи, у нас се е създало убеждението, че националността е само раса и ние сме готови да отречем българщината у всекиго, у когото знаем, че може да има няколко капки чужда кръв“ (Мутафчиев 1995: 202). Заради есето Поп Богомил и св. Ив. Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“, както и за портретите му на български царе Петър Мутафчиев е обвинен в „преувеличаване ролята на личността в историческия процес“, „омраза към широките народни маси“ и е обявен за „субективист-идеалист“, стоящ на ненаучни позиции (Петров 1993: 356–357). Заклеймен е като несъпричастен към диалектическия материализъм. Драма, която ще бъде описана в спомените на дъщеря му.

Драмата на Петър Мутафчиев е и драма на дъщеря му – Вера Мутафчиева. Въпреки нея обаче тя успява да съгради голяма кариера на учен и писател, макар и с цената на компромиси.

 

Използвана литература

 

Ангелов 1996: Ангелов, Д. Проф. Петър Мутафчиев – преподавателят, ученият, човекът. // Сборник в памет на професор Петър Мутафчиев. Съст. Г. Бакалов. – София: УИ Св. Климент Охридски, 1996.

Борисов 2011: Борисов, Г. „Как съм останала жива, не знам“. // Факел, XXXI. 2011, с. 637–648.

Гюзелев 1996: Гюзелев, В. „Книга за българите“ на Петър Мутафчиев.// Сборник в памет на професор Петър Мутафчиев. Съст. Г. Бакалов. – София: УИ Св. Климент Охридски, 1996, с. 85–101.

Карагеоргиева 1997: Карагеоргиева, С. Познатият и непознат Петър Мутафчиев или Петър Мутафчиев през погледа на един студент от 80-те години. // Исторически студии. Професор Петър Мутафчиев. Познат и непознат. – София: Кооперация „ИФ-94“, 1997, с.15–20.

Мутафчиев 1925: Мутафчиев, П. Изток и Запад в европейското средновековие. Встъпителна лекция. // Год. на Софийския университет. Историко-филологически факултет, книга ХХI. 2, 1925, с. 3–34.

Мутафчиев 1934: Мутафчиев, П. Поп Богомил и Св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. // Философски преглед, VI, 1934, № 2, с 97–112.

Мутафчиев 1943: Мутафчиев, П. История на български народ. – София: Хемус, 1943.

Мутафчиев 1973: Мутафчиев, П. Избрани произведения. Т. 1–2. – София: Наука и изкуство, 1973.

Мутафчиев 1987: Мутафчиев, П. Книга за българите. – София: БАН, 1987.

Мутафчиев 1993: Мутафчиев, П. Изток и Запад в европейското средновековие. Избрано. – София: Христо Ботев, 1993.

Мутафчиев 1995: Мутафчиев, П. Лекции по история на културата. – София: Анубис, 1995.

Мутафчиев 1999: Мутафчиев, П. Книга за българите. – София: Болкан Пъблишинг Къмпани, ООД, 1999.

Мутафчиев 1999а: Мутафчиев, П. Балканът в нашата история. // Книга за българите. – София: Болкан Пъблишинг Къмпани, ООД, 1999.

Мутафчиев 1999б: Мутафчиев, П. Териториални съдбини на българската държава. // Книга за българите. – София: Болкан Пъблишинг Къмпани, ООД, 1999, с. 118–167.

Мутафчиев, Мутафчиева 1995а: Мутафчиев, П., В. Мутафчиева. История на българския народ. От наченките на човешкия живот по нашите земи до българското Възраждане. – София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 1995.

Мутафчиева 1965–1966: Мутафчиева, В. Летопис на смутното време.Т. 1–2.– София: ОФ, 1965–1966.

Мутафчиева 1967: Мутафчиева, В. Случаят Джем. – София: Издателство на НС на ОФ, 1967.

Мутафчиева 1993: Мутафчиева, В. Предговор. // Мутафчиев, П. Изток и Запад в европейското средновековие. Избрано. – София: Хр. Ботев, 1993.

Мутафчиева 1995: Мутафчиева, В. Предисловие. // Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944–1950. Т. 1. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д. Илиева, Е. Нончева, Зл. Николова, Цв. Величкова. – София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 1995.

Мутафчиева 1997: Мутафчиева, В. Разгадавайки баща си. – София: Анубис, 1997.

Мутафчиева 1999: Мутафчиева, В.Предговор. // Мутафчиев, П. Книга за българите. – София: Болкан Пъблишинг Къмпани, ООД, 1999.

Мутафчиева 2000: Мутафчиева, В. Семейна сага. – София: Болкан Пъблишинг Къмпани ООД, 2000.

Мутафчиева 2000; 2001; 2003: Мутафчиева, В. Бивалици.Кн. 1, 2, 3. – София: Анубис, 2000; 2001; 2003.

Мутафчиева 2005: Мутафчиева, В. Не/бивалици. – София: Анубис, 2005.

Петров 1951: Петров, П. Буржоазно-идеалистическите и реакционно-фашистки възгледи на проф. Петър Мутафчиев. // Исторически преглед, VII, 1951, № 4–5, с. 393–425.

Петров 1993: Петров, П. Буржоазно-идеалистическите и реакционно-фашистки възгледи на проф. Петър Мутафчиев. // Изток и Запад в европейското средновековие. Съст. В. Мутафчиева. – София: Хр. Ботев, 1993, с. 339–370.

Пълева 1997: Пълева, А. Умението да оценяваш. Размисли върху някои проблеми в творчеството на П. Мутафчиев. // Исторически студии. Професор Петър Мутафчиев. Познат и непознат. – София: Кооперация „ИФ-94“, 1997, с. 21–28.



[1]Цитатите от статията на Петър Петров са по публикацията ѝ в Мутафчиев 1993.

[2]Цитатите от „Изток и Запад в европейското средновековие. Встъпителна лекция“ са по: Мутафчиев 1993.

[3]Цитатите от есето „Поп Богомил и св. Ив. Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“ са по публикацията му в: Мутафчиев 1993: 169–184.

Категории

Препоръчано

Есенни макове

Есенни макове

Мигове от течащото време. Книга първа

Мигове от течащото време. Книга първа

През гори зелени

През гори зелени

От фолклор към литература

От фолклор към литература

Асоциативни пътувания

Асоциативни пътувания

Снимки

Снимки

Картички от Мишо Драгалевски

Картички от Мишо Драгалевски

Писмо от Иван Бунин

Писмо от Иван Бунин

Фотографии

Фотографии

Книга и литература

Книга и литература

Константин Гълъбов: авангардът чужд и ро̀ден

Константин Гълъбов: авангардът чужд и ро̀ден

Гологаниада

Гологаниада

Лични фотографии

Лични фотографии

Фотографии с колеги, приятели и студенти

Фотографии с колеги, приятели и студенти

Тръбачът

Тръбачът

Чехов и България

Чехов и България

На литературни теми

На литературни теми

Избрани статии

За едно съвременно библиофилско издание - събраните съчинения на писателя Петко Росен

За едно съвременно библиофилско издание - събраните съчинения на писателя Петко Росен

2019-09-19

Национална научна конференция "Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика" - първа част

Национална научна конференция "Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика" - първа част

2019-10-20

По повод статията "Литературният вестник" на Елин Пелин

По повод статията "Литературният вестник" на Елин Пелин

2020-05-05