За едно съвременно библиофилско издание - събраните съчинения на писателя Петко Росен

За едно съвременнно библиофилско издание - събраните съчинения на писателя Петко Росен

д-р Радка Пенчева

Библиофилското издание предполага добро полиграфическо оформление, добра подвързия, да бъде напечатано на хубава хартия, както и наличието на изящни илюстрации и снимки в книжното тяло. Обикновено се свързва с паметно отбелязване на годишнина на автор или събитие. Появата на библиофилски издания днес е рядкост. Не че авторите имат нещо против, но то струва повече пари и издателите трудно могат да си го позволят. Но има и редки изключения, за каквото ще разкажа. Става въпрос за изданието на събраните съчинения па писателя Петко Росен, осъществено от 2011 до 2015 г. Кой е Петко Росен?

Делото на писателя Петко Росен (1880–1944) днес е забравено, макар че през миналия век той е бил известен писател, активно пишещ и имащ политическа кариера човек. Роден е в гр. Бургас, участник в освободителната борба, депутат от Демократическата партия, дълго време областен управител на родния си град. Неговата личност заслужава специално внимание от литературните историци днес. За радост, неговият внук инж. Петко Чорбаджиев и писателят Стоян Георгиев през 2011 г. започват осъществяването на един дълг към творчеството му – да издадат събрани съчинения на писателя с финансовото съдействие на община Бургас. Изданието вече е факт – публикувани са 10 тома с творбите на писателя, повечето от които по запазения му архив.

Петко Росен е автор на четири книги. Първата – „От Дунав до Бяло море. Видено и преживяно“ (1 изд. 1927, 2 изд. 1943) е апотеоз на българската земя, на политическата и културната ѝ история. Втората, със заглавие „На Еньовден. Литературни сенки и силуети“ (1927), съдържа очерци за български поети и писатели, повечето от които самият той лично познава. Третата му книга, писана по време на депутатския му мандат, носи заглавие „Между народа. Видено и чуто“ (1933). В нея Росен проявява качества на народопсихолог поради многобройните му срещи из България с избирателите, разсъждава върху философията на българската история и характера на българина, за богатия български фолклор и етнография. Четвъртата му книга „В поле широко. Видено и преживяно“ (1938) е най-автобиографичната му книга. Подобно на разсъжденията в третата си книга, и в тази П. Росен търси корените на историческите явления, опитва се да проумее националната ни история и народностна съдба. Писателят оставя и голям творчески архив, който се обнародва в събраните му съчинения.

В т. 1 от събраните съчинения на Петко Росен са включени неговите „Сурвакници“, писани в периода 1923–1943. Първите пет години от тях той не публикува, а оставя в архива си. Части от тях включва в по-късните си книги. Другите публикува в януарските броеве на столичните вестници „Зора“ и „Слово“ в рубриката „Сурва, сурва година“. Тази рубрика е била чакана от писатели и критици, издали книги в предишната година и се е била превърнала в една добра традиция. По същество тя представлява преглед на литературната продукция за предходната година, разделена по жанрове – поезия, белетристика, критика, литература за деца, периодични издания. Авторът, сам писател, тук е в ролята на литературен критик. Разбира се, запазва перото си на творец. Текстовете са пропити със субективизъм, непосредственост, афористичност. Те не са дело на кабинетни учени от типа на проф. Боян Пенев, акад. Михаил Арнаудов, Божан Ангелов и др., а са дело на един писател. Авторът подчертава в първата „Сурвакница“: „Една голяма литературна ерудиция винаги пакости на самобитния критик. Защото трябва да се разбере, че професорът е учен и неговата метода винаги избива в генерализиране, в литературна история, а истинската литературна критика е творчество. Критиката е изкуство, а не наука“. Критиката на П. Росен клони повече към разказа и очерка, а не към строгата наука. Той има вътрешна потребност да сподели с читателите своето мнение и оценка за даден автор или творба, да проведе един своеобразен разговор с него. В същото време в текстовете му прозира неговата огромна ерудиция, остър поглед, тънка естетика и познаване на литературата. В книгата му „На Еньовден“ намираме следното признание на писателя: „И аз, макар стоящ в периферията на литературния живот, не съм бил равнодушен зрител. Защото писането ми е отегчителна потребност, нужда и радост. Следил съм проявите в литературата и съм давал преценките си. Не в името на някаква догма, естетика, не: моите критични бележки са, така да се каже, едно търсене на хубавото с непосредствен усет“. Така именно се ражда образът на критика Сурвакар, който всяка година „сурвака“ поетите и писателите. Оставаме приятно изненадани от умението на П. Росен само с няколко щрихи да характеризира творците, пестеливо и синтетично. Той критикува слабостите на творбите, хвали достойнствата им, пожелава здраве и късмет на авторите през следващата година. Това е един находчив и оригинален начин да се създава литературна критика от писател, нещо твърде уникално в българската литературна традиция.

Писателят Стоян Георгиев, редактор на изданието, цитира думите на съпругата Ана Чорбаджиева за тези „Сурвакници“: „Фалш, лъжа, лакейство, принизеност на писателя му бяха органически противни – непоносими. Правдив до грубост, той можеше и да похвали автора за онова, което харесваше у него, и грубо да се нахвърли за недостойното и бездарното с риск да изглежда непоследователен, но да бъде правдив. Не злоба и ненавист го ръководеха в критиките му, а желание за по-голяма художественост и съвършенство, защото той много обичаше литературата. Тя му доставяше и най-голямо наслаждение, и най-големи огорчения заради отрицателните му литературни критики. Той изискваше от литературните образи да бъдат правдиви, художествени, възвишени и благородни, да направят живота по-красив, по-благороден и по-съвършен. За него напълно приляга изразът: „Глубоко любя, глубоко язвил“.

Много са имената на рецензираните автори. Някои от тях са на класиците на българската литература, други са на автори от т.нар. „втора редица“, известни днес само на специалистите.

Петко Росен твори и в един особен жанр – между пътеписа и историята, който днес можем за наречем „култура на градовете“. Такива са книгите му „На Еньовден“ и др. Този жанр има и други образци в българската литература – напр. книгата на литературния историк Георги Константинов „Душата на Македония“. В този смисъл техните съчинения се различават от творбите на майстора на историческия пътепис в литературата ни – Павел Делирадев. Петко Росен умее да улови особеностите на пейзажа, историята, народопсихологическите черти на населението, запазените културни паметници – с една дума душата на описаните места. Неговите съчинения са пионерски в литературата ни, имат своето запазено място.

Какво съдържат отделните томове на това издание? Както казахме, Т.1. включва неговите сурвакници. Т.2. – книгата му „На Еньовден“, Т.3. – „От Дунав до Бяло море“, Т.4. – „В поле широко“, Т.5. – „Между народа“, Т.6. – „През гори зелени“, Т.7. – „Литературни етюди“, Т.8. – „Литературни портрети“, Т.9. – „Очерци и пътеписи“, Т.10. – „Дневници, спомени и писма“. Съставител на изданието е инж. Петко Чорбаджиев, а редактор – Стоян Георгиев. Изданието излиза в бургаското издателство „Божич“.

Десетте тома са отпечатани на хубава бяла хартия. Подвързани са в кафява кожена подвързия. На заглавната страница на всеки том със златни букви са отбелязани името на писателя и негова снимка. На гърба на всяка книга е отпечатан най-характерният отзив в пресата за съответната творба. Всеки том е снабден с копринен разделител, който улеснява читателите при четенето на текста. Томовете започват с обширен предговор от Ст. Георгиев. Поради употребата в текста на много старинни думи, чуждици и остарели имена на селища в края на всеки том са поместени обяснителни бележки. Някои от томовете са снабдени и с именен показалец. В зависимост от спецификата на текстовете, след всеки от тях е добавено и мястото на първото им отпечатване, годината и броя. В края на всеки том са включени и отзиви за книгата в пресата, появили се след публикуването им.

От всичко изброено можем да заявим, че издателите, съставителят и редакторът са си свършили работата отлично. Осъществяването на това издание говори за един изпълнен дълг към писателското наследство на Петко Росен. Можем само да адмирираме Община Бургас, която напълно е финансирала този издателски проект. Нейният почин може да напомни и на други общини как трябва да се постъпи с издаването на творчеството на други писатели, които поради липса на издания, тънат в забрава.