Марин Бодаков. По повод статията "Литературният вестник" на Елин Пелин

Марин Бодаков

На 8 януари 1932 г. на с. 2 във „Вестник на вестниците“ Елин Пелин публикува своята статия „Литературният вестник“. В нея всяка дума е премерена и действително си тежи на мястото. Текстът е относително кратък и притежава висока степен на обобщителност. Той започва така: „След „Развигор“ литературните вестници станаха мода“. Прочее, „Развигор“ – вестникът, в който Елин Пелин е редактор – е единственото заглавие, което авторът споменава в работата си. Независимо, че в предпоследния параграф на същата статия той заявява: „За българската литература най-често се пише отвлечено, без конкретни примери, като се преувеличава и доброто, и злото, като се премълчава същественото. Рядко се пише с любов, подготовка и вкус“. Парадокс в композицията на текста, с който неведнъж ще се срещаме в опитите на Елин Пелин хем да избегне скандал, хем да каже своята истина.

Въпросите, които си задавам сега, са следните. Как действа Елин Пелин като медиен критик – при това не само в статията „Литературният вестник“? И дали зад фигурата на медийния критик не се крие фигурата на литературния критик, социолог, етик? Дали певецът на селската неволя не е и певец на медийната неволя? Не само с любов, подготовка и вкус, но поне със здрав разум.

За целта на това занимание обаче не можем да останем единствено в 1932 г. – налага се да върнем на 16 януари 1921 г., когато в бр. 2 от първата годишнина на вестник „Развигор“ Елин Пелин пише статия със също толкова обобщителното заглавие – „Нашите литературни списания“. Тя е скроена по модела, по който ще бъде скроена и статията „Литературният вестник“ 11 години по-късно, едва ли не нейна чернова. Ако в нея се появяват заглавия на литературни списания, то те се появяват само и единствено в първото изречение на статията: „Златорог“, „Зеница“, „Златно руно“, „Възход“, „Везни“, „Пан“, „Буря“, „Голгота“, „Комедия“, „Листопад“, „Обществена обнова“, „Слънце“, „Огнище“, „Наши дни“, „Демократически преглед“ и пр., и пр. – това са имената на литературни списания, месечни, полумесечни и неделни, които излизат в София и във всяко по-голямо градче на майка България“. В рамките на също не особено дългия текст други имена и заглавия не се споменават. На практика през 1921 г. един новопоявил се литературен вестник чрез своя редактор атакува литературните списания. Утвърждава се чрез такава атака. Защо?

Ето какво пише Елин Пелин на първа страница на „Развигор“: „Многобройността на нашите литературни списания не се дължи на някои дълбоки причини и на необходими нужди, наложени от живота. Това по-скоро е едно болезнено явление. Това се дължи на разпокъсаността на писателските сили, на недружелюбието им, на болните амбиции, на дребните тщеславия, на неизцерима грандомания и графомания. Всеки, който не намери място за произведенията си в някое от съществующите списания, създава ново. Други се заемат за тая работа от една крива сметка за печалби. Трети искат да създадат нещо ново, нещо особено. Всички обикновено кроят обширни планове, всички се готвят да изненадат, да стреснат литературния свят и да възродят вкуса и духа на обществото. Обаче всичко остава празна работа. Списанията влачат по някой и друг месец жълтите си корички и изчезват, защото не могат да намерят нито сътрудници, нито абонати“.

През 1932 г. обаче Елин Пелин ще забрави за тази безспорно много остра критика – и ще каже: „Месечните списания, които едно време играеха голяма роля за литературно възпитание и наука, за създаване вкус у читателя, за издигане на таланти, сега, може да се каже, напълно са заменени от литературните вестници“. Може би в случая Елин Пелин има предвид онези по-добри и по-сериозни списания, в които ще видим едни и същи имена? „Защо тогава излизат тия три-четири списания, когато и трите имат за сътрудници едни и същи хора?“

Да отворим една скоба. През 1921 г. критиката е насочена срещу сп. „Златорог“ – името, което първо се появява в текста; останалите медийни заглавия служат за алиби на Елин Пелин да критикува Владимир Василев. Последният ще отвърне, че „Елин Пелин все от закрита позиция стреля“. На тази критика Елин Пелин ще отговори с грубиянските „Гримаси в страниците на „Златорог“, където ще изрази изцяло отрицателното си отношение към списанието: „Тая безхарактерност се диктува от по-голямата безхарактерност на редакторите, които са повечето хора не на мястото си, които, за да спечелят име, търсят чужди фирми, та да спечелят сътрудници. За пусталите си списания си служат с нечестни похвали, с неискрени реклами, с високопарни критики, със самозабрава провъзгласяват от скромните дарования гении, равни на Толстой, на Достоевски и пр., и пр. Защото списанията се уреждат с чисто спекулативни намерения. А какво общо има нашият писател със спекулацията? Той не може да спечели пари. Той живее малко гузен сред нашето общество. За него остава една чест — да го пишат между постоянните сътрудници на едно списание, което почва обикновено с голям апломб за чисти литературни намерения“.

През 1921 г. критиката на Елин Пелин срещу литературните списания е насочена изцяло преди всичко срещу „Златорог“ – нито ляв, нито десен, нито само традиционен, нито само модерен. Но тя не се ограничава с него. На 20 август с. г. писателят ще подложи на медийна критика в „Развигор“ и кн.1 на „Парнас“, месечно литературно списание с редактор Иван Карановски. Независимо че отзивът е посветен на едно-единствено списание, той отривисто обобщава както в „Нашите литературни списания“: „Читателите и абонатите вече гледат с недоверие на нашите се нови и нови литературни списания. И по-сериозните хора, и истинските любители на нашата художествена литература не се абонират вече за тия смешни издания“, защото „няма да изпитате никаква литературна радост, никаква изненада“ – в тях срещаме като гости същите писатели, които срещаме и другаде. Тук, за разлика от „Нашите литературни списания“ и „Литературният вестник“, са изредени конкретни имена – но независимо от тяхното тогавашно величие, те са „на ония бедняци, които за чашка ракия ходят на всяка сватба, на всяко погребение“. Те са гости, а не „изобретени“ от изданието, налагани от него автори. Въпреки имената обаче отзивът за злополучния „Парнас“ преповтаря много от вече споменатите тези. Сякаш когато пише на тема литературни медии, Елин Пелин пише един и същи текст.

Дали обаче през 1932 г. критиката на Елин Пелин не е насочена изобщо срещу литературния вестник като медия? Литературните вестници заменят литературните списания: „Така го изискват условията на днешното време. Светът днес е в бърз и непрекъснат контакт. Ежедневно изпъкват нови въпроси, налагат се нови проблеми, раждат се нови идеи и сякаш има един поток от поколения, които живеят в ежедневна смяна, без да могат да властвуват по-дълго. Вечното и дълготрайното, бавното и сигурното отстъпи място на ежедневното и ефимерното. Това е във всички области и затова само ежедневната преса е в състояние да се справи с тая електрическа бързина на живота, на идеите и на прогреса. Това и с литературния живот. И за него пресата стана необходима ос. Бавността на месечните списания не удовлетворява и къса нервите на днешния човек. Така се родиха литературните вестници и така добиха своето право в живота. Вестникът лесно се разпространява, лесно обхваща по-голям кръг от читатели, лесно и бързо се списва“. Струва си да бъдем много бдителни при този пасаж, защото в него се полагат основите на много фина критика срещу литературния вестник по принцип. Той, забележете, веднъж вече беше наречен мода, но тук вече се подсказва ефимерността на литературния вестник като средство за комуникация.

„Средството е съобщението“, гласи легендарната и вече клиширана формулировка на Маршал Маклуън. И ако Елин Пелин в цитирания параграф вече е атакувал средството, то през един параграф ще атакува и съобщението – нещо повече, ще бъде още по-жесток и ще заяви, че няма съобщение, което да бъде изпратено чрез вестника към читателя : „Българската литература не дава така богат материал, за да го занимава по-дълго, нито е един свеж и непрестанен извор, от който той да черпи живителна струя“.

Някога в „Ежби и злоби“ Елин Пелин беше писал, че гладните наши списания чакат да погълнат каквото им попадне в празната уста. Какво тогава се е случило с българската литература, та да има храна за списанията, а за вестниците – не? („Кой ще кърми прочие това новородено с литературна поща през тия сухи литературни години?“, пише в отзива си за „Парнас“ Пелин.) Очевидно проблемът не е в скоростта.

И тук Елин Пелин ще продължи с квалификации на литературните вестници, които за паметливия читател ще бъдат твърде сходни с квалификациите, които той е дал преди 11 години на българските литературни списания, новият текст ще преповтаря смислово стария: „Създадени от известни групи или от идейни течения, на литературните вестници липсва възможност на по-свободно и по-широко виждане на нещата. Те създават ежби и гонения и спомагат на посредствени хора да спекулират с литературата, отричат и признават, водими от симпатии или ненавист, понякога с език, който не прави чест на хора, които се самоуважават“.

Критиката на Елин Пелин е двойна: и срещу медията, и срещу литературата. Тя в крайна сметка има тежък етически хоризонт. Хоризонт, който ме кара да се питам заедно с писателя медийното съединение на писателите ли прави българската литературна сила? Мен обаче ме измъчва интуицията, че всъщност писателят изпитва домодерна нетърпимост по принцип към медиите, че копнее за свят, в който литературният успех е възможен без съществуването на медиите. Че става медиен критик, за да защити литературата. Защо Елин Пелин е така чувствителен на тема ежби и злоби, и брожения? Та нали именно ежбите и злобите не влизат в „малокръвните списания“? Та нали, ако се върнем към думите на Никола Георгиев, литературен живот без битки е полулитературен и полуживот?

Дори когато излизат над 50 литературни списания, Елин Пелин говори за липса на списания. Дори когато по-бързите литературни вестници заменят по-бавните литературни списания, Елин Пелин говори за липса на литература, на достатъчно количество качествена литература. С други думи: Има писатели, но няма литература. Има читатели, но няма купувачи – както Елин Пелин изчислява ситуацията в статията, посветена на нашите литературни списания. Медията става само повод да се говори за литературата. Неслучайно Елин Пелин говори не за литературна периодика, а за, забележете, периодична литература.

Днес, в светлината на нашия опит, обаче се питам дали ако беше наш съвременник, Елин Пелин щеше да напише статия, посветена на литературните сайтове, още по-тежка присъда от статиите за списанията и за вестника. Нека опитаме – и да сменим думата списание с думата сайт: „Днес за днес един литературен сайт може да има истинско значение и влияние, може да добие средства и право на съществувание или ако стои зад него авторитетна литературна личност, която да ръководи и упътва младите и чиято дума по литературни въпроси да хваща място и да се чува; или пък той да бъде дело на хора идейно и лично близки, които да се борят и да работят в името на едно и също нещо“. Но може ли изобщо да има авторитети в интернет? Авторитети, не просто егоцентрични свади.