За критическите братства (Кръстьо Куюмджиев всред останалите импресионисти)

Михаил Неделчев

Още един литературоведски мемоар със съвсем лични акценти  

Това не са само литературни мемоари. Това са опити, ескизи за литературоведски мемоари. Затова тук не преобладават случки от литературния живот, портретни зарисовки на участници в това общо литературно битие, не се възпроизвеждат със задна дата състояли се или въображаеми диалози, разказите за въздействието на една или друга творба върху впечатлителното съзнание на мемоариста.

Опитвам се да култивирам от една година насам именно жанра на литературоведския мемоар. Тук основни персонажи са не толкова писателите и техните произведения, техните творчески светове, колкото проблематизираната в исторически план и, разбира се, персонифицирана литературоведска проблематика. Опитвам се да виждам това литературознание като  в ъ в л е ч е н о  литературознание, въвлечено в самите процеси, в хода на литературата – а не като стоящо надпоставено, не като идеологизиращо и институционализиращо. Естествено, това е специфична оптика към литературознанието от късната социалистическа епоха (точно тя ме интересува, точно нея помня) – защото литературознанието в десетилетията след 1962 – 1965 продължаваше да бъде точно такова идеологическо чудовище.

Интересуват ме конфликтите – експлицитни и скрити, смените и колебанията, утвърждаването и краха на научни парадигми, видимостта на проблемните ситуации (по Карл Попър) между литературата и разнородните форми на нейното самосъзнание. Интересуват ме и личностните драми на литературоведи и критици – разпънати между стремежите за артистическа свобода, вдъхната от самата литература, и за научна концептивност и задължителна професионална добросъвестност, за изчерпателност и обхватност на описания, интерпретации, анализи.

Първият от моите ексизи за литературоведски мемоари бе посветен на видимите и невидимите школи, на несекващото толкова години въздействие на идеите и на професионалната етика от личностното присъствие на нашия учител проф. Никола Георгиев (лично аз имам още двама учители от миналото, задочни, така да се каже, от една друга култура – това са Юрий Тинянов и неговата любима ученичка Лидия Гинзбург). Вторият ескиз бе за ефекта на пре-/за-  минаващото участие на проф. Атанас Натев и на Цветан Стоянов в българската литературна култура. (Самото литературознание може да бъде гледано като сегмент от академическата хуманитаристика, както и като идеологизирана машина за натиск – в социалистическите десетилетия – върху литературата, но и като зона на литературата и на литературната култура, стремяща се към своята еманципация, като пространство на свобода и на опиянително щастие от гмурването в безкрайните художествени светове.)

И така – към третия ескиз за литературоведски мемоари, където проследявам като основни персонажи  т р и м а т а  к р и т и ц и – и м п р е с и о н и с т и  (наричани глупаво така дълго време), тримата артисти в критиката (дали и това е точно): Тончо Жечев, Кръстьо Кююмджиев и Здравко Петров. И по-конкретно темата му е: как се вписва авторът на „Лекарю, излекувай се сам“ в тройката? А и как тази тройка функционира като човешка – приятелска, а и литературна общност?

Но нека преди това прозвучи един първи, персонално отнесен въпрос: каква бе драмата на Кръстьо Куюмджиев от последните му години – някъде между 1985 и 1988 – представена лаконично, но и така силно от неговия събрат Тончо Жечев. Като припомня вечната шега на Кръстьо Куюмджиев, че „се чувства стар, много стар, на четири хиляди години“, като преценява, че той „бавно, но сигурно губеше всякакъв инстинкт за самосъхранение“, Тончо Жечев добавя в постсмъртния си юбилеен текст за шестдесетгодишнината му: „беше загубил волята за живот, за продължаване на съществуването, не изпитваше ужас от смъртта, сякаш я чакаше като награда за умората от живота, като сладка, несвършваща почивка“[1].

Естествено, Тончо Жечев може да свидетелствува за своя приятел несравнимо по-достоверно и по-пълно. Но и аз искам да прибавя тук моя спомен. В тези години Кръстьо Куюмджиев бе избрал като трайно обиталище един от ъглите на нашия  Б е р

м у д с к и  т р и ъ г ъ л н и к (съставен от клубовете на журналистите, писателите и преводачите; наричахме го така, защото ако успееше да го прекоси безпрепятствено, без да потъне в него, всеки от нас можеше и се прибере вкъщи – инак това можеше да стане и след два-три дена). Той вече почти не се мяркаше на „Ангел Кънчев“ 5, седеше най-често в Клуба на преводачите на ъгъла на „Белчев“ и „Солунска“ (сега там е банка). Седеше с часове на партерния етаж, не в подземието, където обикновено ние върлувахме. Пред него неизменно имаше чаша с мента, чиста или шприц, независимо от сезона (а ментата се води летно питие). Плашещо беше това чрезмерно постоянство с ментата, и то – с много мента. Може би беше илюзия, но ми се струваше, че постепенно лицето на бате Кръстьо позеленява, вече трайно зеленее. Отбивах се всеки път да го поздравя; разменяхме по някоя дума – ако не беше сам, а с внимателно слушаща го дама, както бе по-често, а ако беше самотен – и по повече.

Сега се терзая, че не помня какво сме си говорили с Кръстьо през тези години, въпреки че ясно чувам гласа му, интонациите му. Всред тримата критици той бе единственият, с когото си позволих да мина на „т и“. Сближи ни и общата ни работа по Яворовия петтомник, както и близките ни позиции по новия спор около Случаят Веда Словена.   

При том първи на Яворовите съчинения от 1977 г. бях чирак на Кръстьо Куюмджиев – преди това бях виждал да работят много сериозно със Светла Гюрова по съчиненията на Кирил Христов. Кръстьо Куюмджиев като член на редколегията и като официален външен редактор и съставител на том първи ми даде пълна свобода именно при съставителството и особено по отношение на коментарите. Когато томът излезе, отидохме по негова покана на касата на издателство „Български писател“ и Кръстьо раздели с мен хонорара си за съставителството (значим по това време), макар да можеше и да не го прави и както други именити критици, при които също съм бивал чирак, въобще не го правеха. Хонорарът пък за бележките си беше само мой – те бяха авторски, подписани.

Особеното ми отношение към Кръстьо Куюмджиев, възхищението ми дори, се дължеше на това, че именно той от тримата бе за мен истинският  к р и т и к  а р т и с т.

И ето сега, в последните си години, той бе изгубил волята си за изява, волята си за облъчване на литературното пространство с посланията си. Говореше някак по-тихо, без стремеж да бъде убедителен. Не се гневеше така често, не желаеше да чуе някакви литературни клюки, които на всички ни винаги ни излеждаха съдбовни.

Спомням си например в предишните години, как Здравко, Тончо и Кръстьо посрещаха я Джагаров, я някой друг член на ЦеКа, но най-вече Богомил Райнов, връщащ се от някой от чутовните им пленуми или просто идващ от друго много  в и с о к о  м я с т о.

Спомням си особената им възбуда на zoon politikon – ето, сега ще узнаят какви политически сюжети текат, ще го узнаят от първоизточник, преди всички останали.

Спомням си с каква сановна конспиративност се оттегляха в Синия салон на писателското кафене, как жадно слушаха магът на злото Богомил Райнов, колко важни се чувстваха и те самите в този момент.

И как така наистина през 1987 г. Кръстьо бе загубил любопитството си към тези (а може би и към други) блатни зони на живота!

1. З а   к р и т и ч е с к и т е   б р а т с т в а  

Братствата в името на литературата, около литературата, обикновено са поетически братства.     

Литературата облъчва с мощни емоции своите жреци. Мощта им е понякога непосилна за сам човек; те, тези емоции, трябва да бъдат споделени/преразпределени върху малки общности. Освен това, когато знаеш, че другият литератор е дарен с подобни на твоите изживявания, той става често сродна душа за теб; той ти е близък, той ти е нещо повече от приятел и съмишленик, той ти е брат.

Някои братства около/за литературата са трайни, живеят с години, дори десетилетия, други са като внезапни и чупливи влюбвания. Едно от най-красивите в новата ни литература бе братството на Иван Пейчев с доста по-младия Христо Фотев (аз лично именно у Иван Пейчев се запознах с Фотев) и кръжащите около тях артисти и художници; а в далечното минало – на Подвързачов и Дебелянов и на техните съмишленици-събратя. Някъде на границите на братството и на свързването чрез дела в малката литературна общност са кръгът Мисъл и кръгът Хиперион.

Критическото братство Тончо Жечев – Здравко Петров – Кръстьо Куюмджиев е уникално в нашата литературна култура. (В руската намираме по-ранно съответствие с взаимоотношенията на някои от опоязовците – Шкловски, Тинянов, отчасти Якобсон – и обожаващата ги Лидия Гинзбург.) Обикновено критиците водят групи поети и белетристи, те са лидери или пристрастни интерпретатори на произвежданите текстове и жестове в малката общност, понякога са и придворни апологети. Най-често обаче са самотни жреци, артисти на критическото слово (Иван Мешеков).

Но трима критици – така беззаветно заедно, и то толкова ярки индивидуалности – това наистина е без прецедент, без аналог, без конкуренция. Техните врагове и опоненти се обединяваха срещу тях много често от непоносимостта на гледката, от неприязънта към тази заедност, с надеждата да я разбият. Във времената на комунистическата идеологизираност на литературната култура се търсеха и спекулативните аргументи за така осъжданата и едро назовавана  г р у п о в щ и н а – едно голямо престъпление не само в сферата на политиката, но и в полето на интелигентските дейности.

Днес, когато се връщаме към толкова шумната навремето дискусия за  а р т и с т и ч е с к а т а   к р и т и к а, за нейните граници и възможности, започнала с нахалната и неофитска по патос статия на Атанас Лазовски „Критици илюзионисти“ (ЛФр, 1967), виждаме в нея нещо алогично, някакво безпричинно на първо четене озлобление, някакво яростно настървение срещу друго-яче-мислещите, друго-яче-изглеждащите и друго-яче-чувстващите от страна на ad hoc самоорганизирала се глутница от хейтъри (казано с днешен език).

Разбира се, веднага можем да усетим идеологическата поръчка, предписаните мотиви за желаната манипулация, която трябва да произведе на всяка цена врагове. И трябва, в последна сметка, да доведе до окончателното отстрелване на набелязаните жертви. (Казвам го със съпричастие: малко по-късно Държавна сигурност ме бе поставила трайно, може би завинаги в специалната категория на  п р и в ъ р ж е н и ц и  н а  в р а ж д е б н и  б у р ж о а з н и  т е о р и и.) Че как така, откъде накъде в тези вълчи времена на идеологически битки, когато трябва да се „проявява бдителност“, трима критици с висока мисия ще бъдат солидарни при всички обстоятелства, ще се защитават един друг винаги, дори и когато единият май не е съвсем прав, ще разработват общи теми – дори и с малко различаваща се реторика. А и ще бъдат заедно в сибаритството си, във веселби и наслади; ще се ползват от обичта на стари големи писатели, които инак са твърде придирчиви в личните си взаимоотношения с литератори (Никола Фурнаджиев).

Каква наистина непоносима гледка! Това трябва да се разбие. Та то съвсем не съответствува на прокламираната на маса по отношение на критиците от одиозния Максим Наимович етика на жандармерийската дружина. (Преразказвам монолога на циника: Неделчев, от вас може да стане критик, само ако влезете истински в жандармерийската дружина. Така, както едно време, преди Девети жандармеристът трябваше да убие някого от своето село, за да не може вече да се връща в него и за да бъде верен само на дружината. Аз знам, че вие можете веднага да напишете нещо против Младен Исаев или срещу Ст. Ц. Даскалов, ако ви се поръча, ако знаете, че ще се публикува. Но вие сте близък приятел с Николай Кънчев и точно против него трябва да напишете. Така се влиза в жандармерийската дружина; така се става критик.

Е, не се получи! И тогава, и по-късно!) При цялата разгромност на дискусията, погледната отстрани, критическото братство на тримата излезе от нея още по-слотено, по-единно, споено с още по-силна братска любов. Укрепиха го и спомените за отишлите си безвреме сподвижници – критиците Цветан Стоянов и Минко Николов. (Макар той да ги беше предал частично в статията си „Отговорности и възможности на критиката“. Цитирам: „Като защитници на артистичната критика те се радват на голямото предимство, че са потвърдили своето „кредо“ с талантливи и открояващи се статии (книгата на Здр. Петров „Срещи с големи и малки“ и литературният портрет на Кръстьо Куюмджиев за Валери Петров). Те на практика доказаха плодивитостта на един принцип, според който литературното произведение не е обект на студени дисекции и бездушни анализи независимо от личния опит на критиката. Те отстояха правото на критиката да бъде част от литературата, а не сбор от предписания и катехизис от нравоучения“.

Онова обаче, което смятам за едностранчиво и неприемливо в тяхната позиция, е тоталното им недоверие към обективните истини в литературата, склонността им с лека ръка да причисляват всяко търсене на обективни критерии към категорията на хладния обективизъм и плосък рационализъм в критиката. Личният вкус и артистическата интуиция са неща решаващи, но нима те нямат своите пресечни точки с определени типове на социална и обществена оценка, с реални възможности за измерение на обективната стойност на явленията? Лично критикът може да не обича примерно Маяковски, може да смята Симренски за старомоден в средствата си поет. Ала той мъчно ще убеди читателя и няма да очертае реалните контури на тяхното поетическо дело, ако се задоволи с това да ни засвидетелствува личните си симпатии и антипатии, колкото и дълбоко изживени и изстрадани да са те. Читателят очаква от критика нещо много повече от сеансите на неговия личен вкус и литературни пристрастия“[2]. Този последен текст на Минко Николов е писан два месеца преди самоубийството му и е съдоклад за партийна теоретична конференция на СБП.)

Именно това, в което ги обвинява тук приятелят им Минко Николов – техният често проявяван стремеж да се обсвобождават от догмите на идеологията, да се отдават по-свободно на литературните си страсти и пристрастия, беше за нас, по-младите литератори, които търсехме битието си в една все още мержелееща ни се култура на стоическата нормалност, това, което ни привличаше към тях, към тяхното братство, към стила им на живот дори – без нито за момент да се превръща в образец за нас.

За тяхното братство се пише и занапред, вече в съвремието ни; то остава като един траен конструкт в литературната ни история. То наистина е нещо нелогично с оглед на лошите деструктивни логики на нашия културен живот. Това е някакъв рицарски тип поведение, напомнящ далечно за воините около легендарната древна Кръгла маса (както би казал – като любител на подобни културни асоциации – един Здравко Петров).

В посветената на Тончо-Жечевата памет статия на Мариана Тодорова „Едно необикновено приятелство“ четем: „Бяха приятели, защото споделяха общи естетически вкусове. Можеха да ги отстояват. Не бяха страхливи. Имаха перо. В известен смисъл приятелството им беше следствие, а не първопричина, за да оцеляват във ветровитите критически пространства. Имаха чувство за мисия, родена от пълноценно творческо общуване помежду им, злите езици твърдяха, че засегнеш ли един от тях в литературните полемики, гневът на останалите ти е гарантиран.[3]

И библиографията (а и ние помним) показва, че това е точно така... Пак по същия повод, в цитирания вече сборник, Георги Цанков добавя за очароващото излъчване на тази малка общност: „Естественото ми предразположение към тайнството на изящната словесност все по-често ме привличаше към неговата (на Тончо Жечев – бел. моя, М.Н.) групичка, в която се извисяваше парадоксалният глас на Кръстьо Куюмджиев, лееха се безконечни спомени за звездни мигове на Здравко Петров [...], неизменно витаеше свободният дух на Цветан Стоянов. Хипнотизиращ център обаче бяха пронизително сините очи на самия Тончо Жечев, които понякога сякаш се готвеха да изскочат от орбитите си, подвластни на почти детско изумление от чудото на общуването, но най-често светеха скептично и инатлийски, даващи на всички да разберат, че – каквото и да се случи – той ще остане на своето мнение, че слуша внимателно и съпричастно, готов е дори да приеме аргументите на другия, но вярва само на своето усещане, че всяка крайна представа трябва да мине през разума и сърцето му, за да остане в класьора на убежденията му“.[4]

Виждаме, че за това критическо братство с десетилетията се пише и мисли с митически конотации, че съзнанието за неговата значимост като социокултурна практика – а не само като висок пример на човешки диалогически интимитет – нараства с годините...

А то, братството, седеше в своето частно време, чорбаджийски разположено в кръчмата „Видинска среща“ и пируваше напук на литературните си и извънлитературни врагове.

Някъде в началото на 70-те гостувахме група млади литератори в къщата на поета Драгомир Петров в кацналото някъде над Широка Лъка, горе в Родопите, прекрасно селце Солища. Драго предложи да отидем да се изкъпем във вира под едно водопадче в подножието на странния конусообразен връх Торлата – някъде между Гела и Солища. „Там винаги е пусто“ – увери ни Драго. На водопадчето, разбира се, отдалеч още чухме глъчка. Плискаше се шумна, макар и малобройна дружинка, воглаве с Тончо Жечев и актьора Никола Тодев. Хайде пак, навръх Родопите, литературни разговори, клюки от Кафенето!

Някак съвсем естествено бе братството на критиците артисти да ни облъчи и нас, тогавашната Четворка млади критици „структуралисти“ (Светлозар Игов, Енчо Мутафов, Огнян Сапарев и Михаил Неделчев) – независимо от сякаш полярността на възгледите ни за характера и смисъла на литературата и литературознанието. Нещо повече, аз лично имах като модел за нашите бъдещи общи дела именно тяхното братство. Но нашето (дали въобще успя да се конструира като  б р а т с т в о?) се разпадна някак доста бързо, още преди да се утвърди напълно – макар и досега някои колеги да имат спомените си за него. Причините бяха различни, ще пиша за тях в друг литературоведски мемоар.

А след дискусията от 1967 г. нас четиримата се опитаха да ни противопоставят на критиците артисти; предлагаха ни да се включим с критични статии в тази изкуствено провокирана, невъзникнала в хода на естествения ритъм на литературния живот, дискусия. Пренебрегнахме без колебания тези покани, въпреки че знаехме: подобно участие ни осигуряваше кариера в „голямата“ критика! То пък една голяма, да станеш литератор послушко като критиците Спасов, Хаджикосев, Добрев, Попиванов, Северняк!

Някъде тогава ние, Четворката, си организирахме с посредничеството на Йордан Василев среща с  т р и м а т а (мисля че присъстваше и Цветан Стоянов; разказвал съм и другаде тази история). Макар че изпихме по две-три питиета, всичко беше като при официални преговори. Казахме им, че макар да искаме да правим друг тип критика, различна от тяхната, за нас те, за разлика от цялата банда критици идеолози и спекуланти, са истинските автентични литератори, значителните критици. И че няма земна (дори и комунистическа) сила, която да ни противопостави по познатия ни начин на тях, че никога няма да пишем против тях в идеологически план. Приеха с благодарност пакта за ненападение. (Трябва да припомня, че тези две-три години на границата на 60-те и 70-те бяха усилно време на рекрутиране за официозни нужди на нови критици, които трябваше да изпълняват в литературата преки партийни поръчки; оказахме се, разбира се, ненадеждни за властта – скоро се намериха други мераклии за кариери, направо докарани от съвсем странични зони на живота и работещи по-късно в литературата като дървари). Спазихме го, този пакт, и ние, и те, занапред напълно. Особено активен бе с неизменната си подкрепа Тончо Жечев, а с приятелството си – Кръстьо Куюмджиев. Със Здравко Петров си говорехме всеки ден за новозакупени и новонамерени книги – руски, български от антикварните; марушутите ни по книжарниците около обед или привечер бяха едни и същи. А често разговорите с някой от тримата в Кафенето на „Ангел Кънчев“ № 5 бяха безкрайни – с честото участие и на приятеля ни, големия поет Николай Кънчев, когото те уважаваха за социалната му позиция и отдадеността на литературата, но не напълно разбираха. Кръстьо бе приел безусловно само Константин Павлов от алтернативните според нашите разбирания поети...

Имам обаче един грях към Здравко Петров, ето сега ще си го призная...

Някъде през 1971 или 1972 г. бях изритан – след краткотраен стаж – от критическия отдел на „Литературен фронт“ след разговор с новия главен редактор Любомир Левчев. Както вече стана дума, не се оказах подходящ за жандармерийската дружина. Съчувствуващ малко театрално на прогонването ми, председателят на СБП Георги Джагаров ми предложи като „компенсация“ да стана към Председателя нещо като нещатен съветник. Имахме с него добър трапезен диалог; харесваше му до време нашето – на Светлозар Игов, на Румяна Узунова и моето – инакомислие и острословие. Задължението ми като съветник щеше да бъде съвсем в професионалните ми компетентности: да чета литературната и културната преса и да му посочвам заслужаващи внимание публикации – за добро и за лошо. Това продължи няколко месеца, въпреки че не винаги успявах да се вместя в неговия крайно неритмичен график с моите критически разкази.

Но още първата седмица се заех съвсем сериозно за работата. Изчетох още предварително, в сряда вечерта, утрешния „Литературен фронт“. Сутринта около 10 часа можах да представя вестника на Председателя. Имаше публикувана статия на Здравко Петров; на мен ми се стори преизпълнена с неуместни и съвсем едри културни асоциации, с обичайните за стила му ерудитски паралели, с реторически патерици. Показах ги подробно на Джагаров, анализирах критично и други текстове и с чувство на изпълнен дълг слязох от председателския етаж в Кафенето. На една маса вече стоеше в компания Здравко Петров. След малко дойде и всесилният Джагаров. Отправи се точно към масата на Здравко, седна при тях. Започна веднага (вече бе отново в добри отношения с тримата, след като преди бе един от главните вдъхновители на разправата от 1967 г.): „Здравко, днес си публикувал...“. И започна, дума по дума, да възпроизвежда моите злобни анализи. Имаше удивителна памет за такива неща. Здравко започна да се поти, да се върти на стола, лицето му почервеня. Слушах от съседна маса, но съвсем не се кефех. Стана ми неудобно за по-възрастния и уважаван колега. Пак ще кажа: независимо от това, че често смятах биографическите му подходи и ерудитската асоциативност за унищожаващи спецификата на конкретната художествена реалност...

2. За публичното говорене на критиците и на хуманитаристите от тяхното поколение, за обхвата на адресата им     

Когато на 28 ноември 2013 г., на конференцията „Просветителство срещу идеологема“, посветена на Цветан Стоянов, Атанас Натев и Димитър Аврамов, след като вече бях прочел текста си и слушах докладите на колегите, изведжъж осъзнах нещо много просто. Не само поетите априлци, но и критиците и хуманитаристите от тяхното поколение се бяха опитвали да говорят на всички, да говорят на цялото българско общество, включително и дори  с п е ц и а л н о  на т.н. управляващи, на Партията хегемон и на  п а р т и й ц и т е – вождовете и високата номенклатура. И това се е случвало независимо от това дали говорещият е бил „истински“, декларативно идеологически въвлечен, дали е изповядвал тези идеи или напротив, е „в себе си“ съвсем критичен към тях. Просто това се е било превърнало в задължителна конвенция.

(Ако потърсим изоморфизъм между фикционално-художествените пластове на литературната култура и нейното  к р и т и ч е с к о  самосъзнание, можем да кажем, че такова бе и стиховото гръмогласие на поетите а п р и л ц и. Те също обичаха не само да бъдат слушани и от вождовете, но и често пряко се обръщаха към тях. Въобще обръщението към комунистическите водачи и особено към  П а р т и я т а  е същностен за социалистическата култура мега-реторически жест. И това е веднага доловимо оразличаване с опитващата се да се консолидира през 70-те години култура на стоическата нормалност с един от нейните изрази – нарочно назоваваната от априлци и и от техните апологети  т и х а  л и р и к а; тя е тиха именно защото тук липсват гръмогласните и „клетвени“ обръщения към вождовете, народа и Партията.) В условията на комунистическия режим обаче, това говорене към всички неизбежно заразяваше текстовете на критиците с идеологизирана фразеология – дори и някак без да искаш. Тончо Жечев маркира така този проблем по отношение на Кръстьо Куюмджиев: „... като всички и той трябваше, за да живее и работи, да прави компромиси, мъчително да се гърчи, да прибягва до цитати, до декларации, понякога да се кръсти пред фалшиви икони. Това бе дан на времето, но още в тия времена неговите литературни врагове лесно разпознаваха зад конюнктурните цитати и декларации взривоопасни, елегантно скрити мини със закъснител към официалната идеология“.[5] Можем да четем този пасаж и като колективно признание за драмата на цялото поколение.

И какво излиза: заслужавало ли си е наистина едно подобно мимикризиране, само и само да можеш да участвуваш в  г о л я м а т а  дискусия, да говориш на всички, макар и веднага да си разконспириран като  н е с в о й, като „мек“ идеологически диверсант? Излишен въпрос. Това е съдбата на цялото им поколение, на всички тези, които са искали да бъдат активни. Иначе е трябвало просто да мълчат. Или поне така изглежда и сега – от дистанцията на десетилетията. Другите, доколкото ги е имало, остават все още невидими.

Спомням си, че отново в годините на заиграването на нашата Четворка с „Литературен фронт“, около 1970 г., ние, младите критици структуралисти написахме отговор на статия на Любен Георгиев, който бе казал нещо от рода: те напоследък написаха няколко идеологически статии, но може да се зададе въпросът: „а дали са искрени?“ (Статията му беше от в. „Пулс“). В това време Любен Георгиев имаше едно бивше гадже Искра, което продължаваше да тормози, много я ревнуваше от всички, включително и от нас с Огнян Сапарев, защото просто я беше виждал да говори с нас на улицата. И ние убедихме коректорката в „Литературен фронт“ да направи съзнателна грешка и когато в нашата статия отговор зададем и ние въпрос: „А защо и ние да не попитаме – а дали Любен Георгиев е искрен?“ той да добие вида „а дали е искрИн?“ Ето такива малки пакости!

Но драмата на поколението им в късни години, във времето след 1985 г., бе наистина сериозна и Тончо Жечев съвсем честно я формулира, а Кръстьо Куюмджиев болезнено я преживява.

След ударите още веднага около дебютите ни, нашето поколение (с малки изключения) бе избрало интуитивно други стратегии – да се говори на малки публики (включително най-често извън столицата), да се култивират по-камерни интонации, да се търсят сякаш по-неутрални теми – далеч от идеологията. Разбира се, това ни обричаше задълго на полумаргинално съществуване. Не всички от нас го приеха. Някои се опитаха да се присъединят към предишните поколения, да се направят на по-зрели, да говорят и те с техните гласове, да пишат за „техните“ писатели – живи класици.

Други дочакахме времето си във все пак уютното общностно пространство на връстниците ни – поети и белетристи, които също бяха избрали отказа от гръмогласието, от кариерата на създатели на прословутите „големи социални романи“ (осигуряващи висок официозен статут) и на патетични поеми за „новото време“. (Описал съм общата ситуация и по-конкретните сюжети в книгата ми „Двете култури и техните поети“, НБУ, София, 2012 г.)

3. За полемиките и за дълготрайността на критическото осъществяване

Редовното участие в големите полемики с идеологически привкус на 50-те и 60-те години автоматично (сякаш) те превръщаше в централна фигура от литературния живот. Имаше критици, които с настървение просто се вкопчваха един в друг. Любен Георгиев например бе критик драка. И двамата с Иван Богданов издадоха цели книги, в които бяха събрали статиите си един против други.

Тройката критици артисти, критиците импресионисти, не само участваха, но и неизменно те самите предизвикваха дискусиите. Очевидно имаше тръпка в това. Навярно и темпераментът им беше такъв. (Аз лично, например, предпочитам да не отговарям на хулите. Ето и сега имам срещу себе си двама-трима хейтъра, които пишат отново и отново. Просто не им чета писанията. Наистина! Но сега, разбира се, историческата ситуация е съвсем друга.) През 60-те години да отговориш, да се защитиш, все още означава да се опиташ да оцелееш, да не бъдеш зачеркнат, пренебрегван. Но трябваше и да имаш критическа потребност да отговаряш, да ти идва отвътре, да не се гнусиш. (При случая с Любен Георгиев, за който споменах, Богомил Райнов, тогава главен редактор, ни извика в кабинета си и каза: „Е, какво, вие няма ли да му отговорите на този ?! “ и ни даде площ в следващия брой на вестника. Направи го като конспирация: за тези наша статия не знаеше дори дежурният заместник-главен редактор. Сменен беше с верен човек и редовият дежурен редактор. Писахме статията  на барабан цяла нощ. Богомил Райнов я чете и засили акцентите.

Проблемът е, че в ретроспективен план такъв тип публикации понякога се оказват измамно-успешно критическо осъществяване. Една част от прочутите статии на Кръстьо Куюмджиев (най-вече знаменитата работа против Пенчо Данчев, с формулно-убийственото заглавие „Лекарю, излекувай се сам“) просто не са допускани в книгите му – като „Критически делници“ (1972) и „Критика и литературен живот“ (1977),  „Лекарю, излекувай се сам“ е допусната едва през 1979 г. – в сборника „Историята като жива памет“; други като „Още едно мнение за „котловинната литература“, срещу текст на Серафим Северняк, стоят някак самотни без контекста си. Трети, в „Избрани страници“от 1983 г., се четат съвсем по различен начин: шумната „ Диви разкази на Н. Хайтов и „точните“ науки“ също трябва да се постави редом с текстовете на Никола Георгиев, на Тончо Жечев и на още колеги, трябва да се види, че основните твърдения на Никола Георгиев не са в това, за което спорят с него, докато статията, есето по-скоро, „Бъдете като Моцарт“ е живо, подвижно, силно като внушение, макар визираният анонимен литератор едва ли е искал наистина да се идентифицира точно със Салиери.

Докъде стига моментното увлечение при участието в такива дискусии, колко е дозата илюзия, че се осъществяваш пълноценно?

Може би и над тези въпроси размишляваше Кръстьо Куюмджиев, когато си пиеше ментата през 1986 г.?

4. За артистическата критика и за отказите от нейните крайности    

Вероятно Здравко Петров остана най-дълго време докрай верен на не съвсем ясните принципи на артистическата, на импресионистичната критика. За Тончо Жечев с неговите опуси върху националната идеология, с неговите  с т р а с т и  б ъ л г а р с к и е ясно, че този метод му е съвсем недостатъчен, че такава стилистика не му дава възможност за пълно себеизразяване.

Но и самият Кръстьо Куюмджиев ѝ изневерява със своите проучвания върху Димитър Димов, а дори и върху Кирил Христов, както и с участията си в спора за „Веда Словена“. Т.е., артистическата, импресионистическата критика си има „своите“ жанрови критически форми.

Но нека си спомним, че и дори самият критик емблема на артистизма Сент-Бьов се бе трайно отклонил от артистическото себеизразяване и бе посветил години и години на съвсем документално и позитивистично изследване на историята на консервативното роялистическо абатство Порт-Роял.

Изглежда, че най-често в хода на биографическото си разгръщане значителният литератор разпределя енергиите си в практикуване на различни жанрове, в ползването на разнородни критически стилистиики и поетики.

5. За личностното присъствие на критика в литературния живот

Като всички истински критици тримата критици артисти търсят своето утвърждаване и чрез откриването на  с в о и т е  писатели. Първоначално това е почти митическата за тях фигура на Никола Фурнаджиев, на бачо Кольо. Кръстьо Куюмджиев се колебае при своя избор между мекото присъствие на Валери Петров и силовата доминативност на Богомил Райнов – очевидно е подвластен по някакъв начин, подобно на мнозина други, на черното му излъчване.

Но те така и не създават, не оформят група на своите поети връстници – след разочарованията от  а п р и л ц и, или след кратковременното сближаване с Николай Хайтов и Йордан Радичков. Но просто някак тримата – дори и след смъртта на Цветан Стоянов, са си някак самодостатъчни. Можем просто да свидетелстваме, че бате Кръстьо обичаше да общува понякога патронажно с провинциални маргинални литератори. Всред тях (без да е от провинцията) най-успелият и най-одиозният бе, разбира се, завлеклият го към подновения спор за случая Веда Словена Тодор Ризников. При това те, тримата, имат и разнородни групи от фенове от други зони на живота, предани сътрапезници всред журналисти и артисти.

Но голямата магия на тяхното публично присъствие и участие е в свръхтрайното им общностно битие именно като т р и м а т а, така, както „Мисъл“ бяха Четворката, както водените от Георги Цанев поети Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев останаха в историята като Четворката от „Нов път“, както и в най-ново време младите литератори от „Литературен вестник“ също бяха нова четворка. А когато всеки един от нас, новите критици, общувахме с някой от тях, винаги чувствахме и знаехме, че общуваме и някак едновременно и с останалите, и с тримата като общност. Колкото и да бе силна индивидуалността на всеки един от тях, някак винаги знаехме, помнехме тази тяхна заедност. Това бе някак и в духа на тяхното – на Кръстьо и особено на Тончо – проблематично почвеничество.

Кръстьо Куюмджиев всред останалите критици артисти !? Какво наистина  н е о б и к н о в е н о  п р и я т е л с т в о! Какво красиво общностно битие в името на литературата.

15 декември 2013 г., 4 март 2014 г., София