Образът на Ирина от романа "Тютюн" на Димитър Димов в интерпретацията на Кръстьо Куюмджиев

Емилия Алексиева

Институт за литература - Българска академия на науките

Хиляди страници са изписани за творчеството на Димитър Димов, в частност за романа му „Тютюн“ и неговата история с наложеното му пренаписване. Един от най-проникновените му изследователи, литературният критик и историк Кръстю Куюмджиев, се е занимавал специално с този проблем. Много е трудно да се добави нещо ново и оригинално в трактовката на случилото се. Фактите са налице и както отбелязва Тончо Жечев: „Имаме два романа от един и същи автор с едно и също заглавие.“

В монографията си за Димитър Димов Куюмджиев отбелязва следното: „Покойният ми приятел Цветан Стоянов ме е питал дали не изпитвам афинитет към такива болезнени личности като Кирил Христов, Димитър Димов, че се насочвам към тях. От неговия проницателен ум нищо не можеше да убегне. Не знаех какво да му отговоря. Може би това е случайност. Тогава ме интересуваха литературоведски теми. И от тая гледна точка всеки писател е интересен и вълнува мисълта ни. Но критикът е също човек, със свои симпатии и антипатии, с право на избор. И моят избор е учудил Цветан Стоянов. Защото светът на Димитър Димов е един студен и неприютен свят, един свят на дисхармония, на неразрешими противоречия. Тук за човека, за личността няма надежда и утеха, неговият път е път към ада. При цялата външна симетричност, строга съразмерност, дори съвършенство на неговите художествени постройки, вътре е един душевен лабиринт. За мен това беше гатанка. Дали съм я разгадал, това ще реши читателят. Но ми трябваха много проучвания, за да мога донякъде да изградя за себе си духовния образ на писателя.“[1]

Кр. Куюмджиев действително е изследвал личността на твореца задълбочено, търсил е различни отправни точки към писателя – семейна среда, професионално развитие, приятелски кръг, различни влияния. Така той пристъпва и към героите на Димов, в частност към сложния и привлекателен образ на Ирина – обект на моя доклад. Бих искала да акцентирам не само върху онова, което точното му око на критик е доловило, но и да обърна внимание върху нещо, което не е видял.

В своите книги, посветени на Димитър Димов, Куюмджиев наслагва характеристики на образа на Ирина, от които в крайна сметка се получава едно завършено цяло.

В „Критика и литературен живот“ от 1980 г. Куюмджиев се насочва към ръкопис на роман без заглавие, открит в архива на Димов – отпечатан за пръв път през 1967 г. В текста се посочват мотиви, развити в романа „Тютюн“, т.е. той има доста дълга предистория, като имаме предвид детайлното проучване на бизнеса с тютюн, на търговията с него, на политическите връзки, които тя налага. Критикът посочва, че Димов е използвал конкретен исторически материал, имал е предвид житейските съдби на хора, които са били познати в обществото. Неговото наблюдение за характера на българската буржоазия е много точно, а и чрез него можем да си обясним всичко, което изживяваме в момента.

Кр. Куюмджиев прави извод за политическия и нравствен провал на българската буржоазия, за абсолютната ѝ неспособност да реши социалните проблеми на нашия народ. Той щрихира образите на някои от управляващите по онова време – хора без качества, но с огромно желание за печалби, угодничещи и на двореца, и на новите господари – чужденците, които се настаняват в страната и трайно я обвързват с фашистка Германия.

Самата тютюнева индустрия е структурирана така, че да осигурява максимални и бързи печалби на собствениците на тютюневи предприятия и складове. И производителите на тютюн, и работниците са обречени на мизерия и убийствен труд.

Куюмджиев задълбочено изследва въпроса за тютюна и значението му за развитието на България, като прави извод, че става дума за „уродливо разрастване само на един клон от стопанството“, което обрича страната на икономическа изостаналост и зависимост от пазарите – нещо характерно за колониалните и полуколониалните държави. Така България постепенно се превръща в аграрен придатък на Третия Райх с всички последствия от това. Тези факти са изключително важни, защото са свързани и обясняват и сюжета на романа, и героите му. Кр. Куюмджиев скрупольозно се е ровил в най-различни източници, за да изясни съществуването на реални прототипове за образите.

Насочвайки се към героинята на Димов Ирина, Куюмджиев установява, че писателят е имал предвид личността на своята хазяйка в Пловдив Марена Колушева – лекарка, обаятелна жена, съпруга на Кочо Апостолов – бивш едър тютюнотърговец. Той от своя страна е прототип на Костов в романа на Димов. Марена Колушева е била жена с много качества, с интересни познанства, произхождаща от семейството на висш чиновник. Обличала се е много елегантно, била е енергична жена със силна воля. След 9.ІХ.1944 г. работи като заводска лекарка. Ясно е, че случайно е избрала високохуманната професия, за да служи на хората. Името на Ирина първоначално е било Вероника – крайно неподходящо за трагизма на образа – съвсем правилно писателят го е сменил.

По-нататък в изследването си Кр. Куюмджиев дава примери от злополучното обсъждане на романа, в което се е възразило, че „не може една героиня като Ирина да бъде централен образ в един роман, тя е твърде усложнена психически, богата духовно, буди симпатии, не е типичен образ на класов враг“.[2]

Критикът се спира подробно на съветите, които назначеният за помощник на Димов Яко Молхов му е давал при поправката на романа. Например Варвара да се равни по вътрешната си красота на Ирина; или Динко да изтръгне от сърцето си Ирина, като „се свърже с Варвара“. Да не говорим за образа на Лила, замислен като морален антипод на Ирина. И действително имаме два коренно противоположни образа, само че нещата не са се получили – мургавата красавица Ирина излъчва здраве, жизненост, гордост, а Лила с нейната руса красота свети със студена светлина, очите ѝ са сурови и поне аз прескачах страниците, в които тя присъстваше. Не по-малко интересни са наблюденията върху стилистичните поправки, направени от Димов. Според анализа на Кр. Куюмджиев те са влошили текста на второто издание на „Тютюн“.

В монографичния си труд Кр. Куюмджиев посвещава немалко страници на образа на Ирина. Той прави съпоставка с Наташа Ростова и Ана Каренина на Толстой, като отбелязва, че Димов няма влечение към такъв тип жени. Неговите жени са „декадентки”, кукувици – не стават никога майки. Критикът отбелязва, че Ирина има много общо и с Елена Петрашева, и с Фани Хорн, въпреки че е израсла в дома на обикновен стражар с патриархални разбирания за морала. Кр. Куюмджиев прави важен извод, че Ирина е скъпа на автора си, че е „рожба на сърцето му“. „В отношението му към Ирина чувстваме тъгата за нещо пропуснато, безвъзвратно загубено. Тая самоубийца, която безразсъдно погуби живота си в паяжините на един осъден свят, която сама се превръща в осъдена душа, сякаш е предназначена за друга участ. Тя е толкова щедро надарена от природата, тя можеше с нищо да не опетни своята гордост, да запази своето благородство, а вместо това разпиля душата си“.[3] Може би критикът има право, но ако Ирина беше избрала за себе си друг път, какво би се получило от образа, къде би отишъл трагизмът му?

Колкото и точни да са наблюденията на автора, според мен не успява да даде задоволителен отговор на може би най-важния въпрос: „Защо обичаме и харесваме Ирина?“ Той пише следното: „В началото на романа тя е нравствен ембрион, тя презира здравата си среда, тя от дете е развратена от блудкави буржоазни филми и булевардни романи, изпаренията на буржоазния мир са я отровили отрано, а по-късно, в света на „Никотиана“, тя изцяло се подчинява на неговия морал“. В края на анализа си критикът отбелязва: „И ние разбираме, че тая жена носи вечната женственост на земята-родилка и огъня на ослепителния бог, че това е жената, която порокът не може да убие, страстите не могат да разрушат, насладите не могат да уморят, мъжките ласки не могат да замърсят, защото тя е по-силна от тях“.[4]

Имам резерви към цитирания текст. Ирина страни от средата си, защото е достатъчно умна, за да осъзнае, че тази среда е ограничена и назадничава, че тя може много и е длъжна да направи повече за себе си и своето бъдеще, но то не е в провинциалния град сред тълпата от посредствени еснафи с дребни житейски стремежи. Не мога да приема, че четенето на романи и гледането на филми са я развратили. Напротив, смятам, че те са изградили в нея илюзорна представа за хората и стремеж към някакъв приказен свят, в който има и красота, и любов. Животът разрушава мечтите ѝ. Куюмджиев има право – тя е силен образ, но аз бих го анализирала през проблема за краха на илюзиите. Оттук идва и нейният трагичен край – една мечта си е отишла и няма с какво да бъде заменена.