Светът на Г. П. Стаматов през критическия поглед на Иван Мешеков

Емилия Алексиева

Институт за литература - Българска академия на науките

Г. П. Стаматов не е сред големите писатели реалисти в българската литература, но със сигурност е сред онези творци, които придават особен колорит на всяка национална литература. В своята „История на българската литература 1878–1944“ Светлозар Игов го поставя между Алеко Константинов и Стоян Михайловски; между хумора на Алеко и жлъчния сарказъм на Михайловски. Прави се уточняването, че точно тези два полюса повлияват за оформянето на специфичния му стил. Неговият дълбок песимизъм граничи, както пише Игов, с мизантропия. Стаматов може да бъде назован според Игов и модерен писател, защото успява да лови процесите в буржоазното общество, да постави града в центъра на своето повествование и да загърби архаичността на реалистите, от които се учи. На този творец Ив. Мешеков е посветил своята литературнокритическа студия, излязла от печат през 1936 г. със заглавие „Г. П. Стаматов – от езичник до сатирик“. В статията си „Талантът като Прометеев дар“ той пише следното: „Самият живот, който е непрекъснато творчество и развитие, а самата история – прогрес, поражда и развива тъкмо тая способност на художника – да вижда и възсъздава живота, историята и човека в процес“. (Мешеков 2003: 102).

Мешеков е усетил своеобразието на творческия натюрел на Стаматов и го е обрисувал великолепно в студията си. Критикът отбелязва: „Радостта да проникваш и обединяваш обилно разхвърляните характерни чертици в една все по-ясно и пълно изпъкваща из авторовия текст творческа личност със своеобразно, дълбоко и значително виждане на света увлича читателя, вдъхновява го, той от своя страна става творец“ (Мешеков 1936: 77).

Точно това е успял да направи Мешеков – видял е с очите на артист творбите на Стаматов и е предложил един оригинален техен прочит. Всъщност с какво е интересен писателят на днешния читател? С критиката на една уродлива действителност, която унижава и унищожава човека, с непримиримостта на честната си позиция, с това, че като всеки класик е модерен. Нали неведнъж ни се е случвало, когато четем книга, да си помислим: „Сякаш го е написал за нашето време, а проблемите на хората не са се променили!“. Мешеков поднася портрет на Стаматов, който дава възможност за съвременна интерпретация и с препратки към поетиката на други писатели – наши и чужди. И така, как литературният критик Ив. Мешекове видял света на писателя Георги Стаматов?

Всеки, който е препрочитал творбите на българския писател, добре помни чувството, оставащо у читателя. Стаматов не е от „лесните“ автори; той не може да се чете за „забавление“, а и текстовете му са претоварени с отрицателни емоции. Такава е гледната му точка към живота, към действителността и нейните недъзи. Мешеков пише следното в своята студия: „Ако изкуството подобно на религията е „нас возвисяющий обман“, Г. П. Стаматов, който рисува и цени изключително „тьмы низких истин“, няма нищо общо с изкуството“ и продължава: „Натурализмът“, натуралистическото творчество на Г. П. Стаматов е не „школа“, не естественонаучни или социално-анархистични идеи, а преди всичко – натура, темперамент, лично творческо светоусещане, в което се разкрива реалният инстинкт към живота на човека като най-ценния и скъп дар на природата и въобще като единствената епическа и естетическа ценност в живота“ (Мешеков 1936: 3).

По-нататък той извежда на преден план една много интересна своя теза, а именно че този т. нар. „натурализъм“ на писателя превръща не само литературните герои, но и читателите в бунтари, в безпощадни критици на несправедливия обществен строй, на фалшивия морал, на предразсъдъците в религията, културата, изкуството. Именно това активно участие и съпреживяване е оправданието на подобно реалистично изкуство. То е нужно и на отделния човек, и на обществото като цяло.

Мешеков определя като ключов за осмислянето на творчеството на Стаматов проблема за сблъсъка на две враждебни начала – „естествената човешка първобитна природа“ и „противоестествената обществена нормативна система“. Този подход на литературния критик помага и на съвременния читател да си изясни творческото светоусещане на други творци, показващи корените на дълбокия социален и нравствен срив. Като пример мога да посоча Георги Райчев и Емил Зола. В тяхното творчество има творби, чиито натурализъм е много трудно поносим, защото прекрачва границите на естетиката. Но Мешеков отговаря – в живота може да се вижда и негативното, лошото, уродливото, а показвайки го без страх на човека, писателят го подтиква и към размисъл за причините, които го пораждат, и към непримиримост.

В литературнокритическата си студия Мешеков не просто анализира творбите на Стаматов, а стъпва върху социално-естетическата основа на неговото творчество, привлича на помощ и психологията, като по този начин предлага примерен модел, по който може да се оцени наследството на един творец.

Според литературния критик първият биологичен закон е инстинктът за самосъхранение и приспособяване. А в основата на държавната машина, от друга страна, е насилието над човешката личност – насилие физическо и духовно. Това става чрез институциите – казарма, съд, училище, църква, семейство. Приспособяването към тази машина създава и типове психики: на раболепни чиновници, „паразити“, „задгробници“ писатели, на хора, сключили брак по сметка, които се лъжат и се мразят, на фалшификатори, алчни депутати, затъпели бюрократи. За Мешеков най-важното е, че Стаматов е уловил и е показал в произведенията си процесите на „оподляване“ и „дресиране” на човека от системата. В това писателят открива и причината за социалната детерминираност, за прекършването на нормалния порив към естественост и свобода на духа.

Мешеков подчертава, че съмнението е едно от най-ценните качества на писателя Стаматов, а животът в неговото творчество е постоянна война на доброто със злото. Много ясно тази теза се илюстрира в разказа „Два свята“. Писателят проследява житейския път на Линовски, успял да се издигне от лумпен до богат търговец с измама. Той опонира на писателя Ирмов, като му казва, че не е от „мира сего“ и че за да просперираш в една буржоазна държава, са необходими други ценности: „тогава бях говедо като тебе... принципи имах още: че кражбата е „престъпление, а да се превиваш от глад е подвиг“; или: „светът е такъв, че мръсната работа повече донася, защото не всеки се залавя за нея“; „В България човек няма от кого да го е срам – всички до един са вагабонти, всеки в своето.“ Всъщност писателят не толкова критикува идеализма на интелектуалеца, колкото доказва, че в подобна обществена реалност „честността е само в мизерни къщурки, дрипи и грозно тяло“.

Стаматов изобразява типа на оподленото его в образа на писателя Вирянов, превърнал се в оръдие на угоеното „висше“ общество. Със силата на своя сатиричен талант Стаматов доказва, че „микробът на душата“ и мъничката подлост постепенно се разрастват до морални и социални епидемии – експлоатация, войни и революции. Изходът е самоубийство или анархистичен бунт на личността. Стаматов е описал герои от двата типа. Изобщо, Мешеков анализира творчеството на Стаматов през призмата на социалното противопоставяне.

Вторият корпус, в който се разполага литературното творчество на Г. П. Стаматов, е проблемът за пола. Според Мешеков писателят е извел на преден план първобитното, хаотичното начало у човека и в това е неговият намерен рай. Тук вече се поставя в една дискусионна плоскост разбирането на Стаматов за жената като същество, в чиято природа е заложена лъжата – една много крайна и едностранчива теза. Мешеков е осъзнал, че за писателя най-чистите чувства са присъщи на младостта, а любовта е жизнена необходимост.

Според Стаматов бракът е тартюфско-християнска форма, при която общественият морал се разрушава и влиза в противоречие с ирационалната човешка природа. Ако мислено съпоставим творчеството на Стаматов с това на Георги Райчев например, ще установим, че все пак той не отива до подобна крайност – да отрича тотално семейството като институция, макар че показва човешките трагедии, които се разиграват зад стените на всеки дом.

Мешеков подчертава, че за Стаматов психологията на любовта е психология на инстинкта и това го приближава до модернизма, отдалечавайки го от класици като Вазов, Йовков и Елин Пелин. За Стаматов грях е оподлената, разсъдъчна любов на лицемера. Мешеков съумява да изведе патоса в творбите на писателя и той се синтезира в мисълта, че обществото убива естествения порив у човека и езическия култ към красотата.

Третият важен проблем, който Мешеков посочва, е този за таланта, като на инстинкта за живот е противопоставена съзерцателността, мечтата. За сатирика е особено важно да изобрази истинския живот. Неговото отношение към държавата е рязко отрицателно, защото тя купува твореца, превръщайки творбите му в стока. Писателят идеалист е вреден, а по-важно от това да притежаваш талант, е да бъдеш човек. Мешеков посочва, че в цялото си творчество Стаматов разобличава „духовното лилипутство“ на съвременния писател, защото всъщност талантливият човек има социална роля и той не би позволил „душата му да затлъстее”.

В заключение на своята, както я определя жанрово Светлозар Игов „монографична студия“, Мешеков разглежда художествените средства, с които Стаматов си служи. Основната схема е в противопоставянето на реално и идеално и цялото сюжетно „богатство“ на писателя е вариант на тази схема. В общата характеристика, която Мешеков прави на Стаматовото творчество, се подчертава, че като натюрел писателят е смесица от модерен европеец и азиатец еротик. Той тежко преживява недъзите на обществото и насочва целия си гняв на сатирик срещу тях. Главният извод на Мешеков е, че Стаматов изгражда негативен образ на града, но го утвърждава като предмет на изобразяване. Градът поглъща селото и така се разрушава идеалистично-селската естетика, което много отдалечава Стаматов от света на Йовков и Петко Тодоров.

Мешеков пише: „Без Стаматова нашата белетристика би била откъм съдържание изключително селска, идилична, лишена от материалистичния, вулканичния образ на съвременния град, от онова ново изковано звено на неговата сатира, което я скачава с желязната верига на века“.

Тази неголяма по обем студия на Мешеков ни дава един добър модел за анализ, звучи актуално, защото помага да се видят недъзите на обществото, и се превръща в призив за будна гражданска съвест.

Използвана литература

Игов 1990: Игов, Светлозар. История на българската литература 1878–1944. изследване. –

София: БАН, 1990. – 444 с.

Мешеков 2003: Мешеков, Иван. Талантът като Прометеев дар. – София: Захарий Стоянов, 2003. – 360 с. – (Поред. Българска класика)