Васил Пундев на страниците на в-к. Слово

Вестник „Слово“ започва да излиза на 10.04.1922 г., негов директор е Александър Греков. Орган на Демократическата партия, вестникът определя себе си в първия брой като „всекидневник за политика, стопанство и културен живот“, а в „Нашата програма“ се обявява за единство, за сплотяване, за разбиране между политическите сили на страната.

На страниците на в-к „Слово“ Васил Пундев публикува панорамни критически обзори на литературната преса у нас, великолепни анализи на актуални художествени тенденции в европейската поезия, рецензии за нови книги – от стихосбирки до литературни истории. Критическите преценки на Пундев са оригинални и смели, ярки и предизвикателни. Още в първия брой на в-к „Слово“ се появява и първата за вестника литературна колона, именувана като „Литературна седмица“ (следвана съответно от „Медицинска седмица“, „Научна седмица“, „Стопанска седмица“, „Социална седмица“ във всеки следващ брой). Тази първа за вестника „Литературна седмица“ започва именно със статията на Васил Пундев „Литература и критика“ – една будна и безпощадна преценка на съвременния литературнокритически живот в България. Като преглежда лаконично многообразието и литературните настроения на водещи издания като „Златорог“, „Развигор“, „Везни“, „Хиперион“, „Парнас“ и „Българска реч“, Пундев заявява: „...всеки, недопуснат другаде, става редактор – и така се явява нова програма, нови задачи и схващания, нови врагове. Всички враждуват“. Логично следва въпросът на Пундев: има ли сигурни литературни ценности в днешната ни литература? Отговорът е положителен. Но критиката ни, твърди Пундев, е винаги отрицателно настроена. „Най-хубавите сами по себе си и най-вдъхновените, ако бива така да се изразя, критики у нас, са унищожителните“, пише той. Отрицателните критики са обаче безплодни, колкото и остроумни да са. Задачите на критиката са все още неизяснени – критиката подготвя и усъвършенства читателя, затова и задачата на седмичния литературен подлистник на в-к „Слово“ Пундев формулира така: „да разчиства пакостното, да сочи ценното, като се стреми да помогне за неговото правилно усвояване и да поддържа връзките с чуждата литература“.

Няколко броя по-нататък четем „Литературна седмица“ отново под перото на Васил Пундев, този път с рецензия за новата книга на Теодор Траянов – „Български балади“. Критикът започва с главната особеност, която според него отличава предната книга на Траянов – „Химни и балади“ – и тя е „постоянният вътрешен смут, нейното сложно и противоречиво психологическо съдържание“. Над тази книга се спуска бремето на „тежки здрачевини“, тя е „отражение на сложно и напрегнато очакване“. „Български балади“ сочат значително поетическо избистряне и съзряване у Траянов“, пише Пундев. Вътрешното видение, съществено за новата книжка от 16 стихотворения, замества „доскоро обилните военни и патриотарски стихове“. Пундев наблюдава и „едно безспорно сгъстяване на израза и образите“ в новата книга с балади. Не му допада обаче прекалената реторика, неумерено приповдигнатият тон в множеството обръщения и призовавания. Рецензията на Пундев е забележителен по своята дълбочина психологически портрет на поета Траянов, който завършва с оригиналното наблюдение, че дълбокият трагизъм на Родината символизира личния авторов.

Няколко броя по-късно критикът публикува в рубриката „Литературна седмица“ прекрасен панорамен анализ на съвременните художествени тенденции под заглавие „Съвременната лирика“. Интересна е сукцесията на художествените търсения, която той реконструира. „Още в 1900 г. Анри дьо Рение беше споменал в една своя сказка, че могат да се отгатнат посоките на поезията, която ще дойде след символизма“, започва Пундев. Символизмът се стремеше „да предаде лъха на отвъдното“, той потърси да чуе морето в раковината, по израза на Рение. Следващите поети ще потърсят да чуят направо морето, продължава авторът на рецензията.

Пундев посочва поетическите кръгове, които идват след символизма: руските поети около сп. „Аполон“, на които се прикача името „акмеизъм“ (от гръцки – разцвет, зрелост) – Гумильов, Городецки, Ахматова и др., групата съвременни френски лирици около La Nouvelle Revue Francaise – с която се свързва юнанимизмът (име, „което само по себе си показва стремежа към преодоляване на художническия индивидуализъм у символистите“). От тях Пундев посочва имената на Жюл Ромен, Жорж Дюамел, Шарл Вилдрак като най-добри лирици на тогавашна Франция. Но „френската най-нова лирика няма нито един наистина голям поет“, твърди той. Критикът промисля в дълбочина съвременните поетически тенденции в Германия, където последният символист – Стефан Георге – е започнал да остарява отпреди 10 години, „реакцията срещу символизма се изрази в бушуващия днес експресионизъм, чието начало се отнася към 1911 г.“. „Той е така експлозивен, необединим в отделните си представители, че още е немислимо да се даде положителна, макар и най-обща характеристика на стремежите му.“ Пундев открива сходства между експресионизма и юнанимизма, но „нищо общо“ между експресионизма и акмеизма на основата на наблюдения върху най-новите поетически тенденции: измежду експресионистите той откроява Франц Верфел, Теодор Дойблер, Йоханес Бехер, Рене Шикеле, Иван Гол. Но критикът припомня и преценката на Жак Ривиер за упадъка на съвременната лирика (европейската лирика след Първата световна война – бел. моя – А.А.). Според Жак Ривиер, войната е дала не-Аза, желанието за изследваме Аза и да опишем неговото устройство. При избухването на войната френският импресионизъм изживява връхната си точка. „На изкуството за изкуството [...], което не може да бъде нищо друго, освен утопия, [...] новият лиризъм противопоставя изкуството за живота“, пише Никола Бодюен. Що се отнася до акмеистите, твърди Пундев, те „бяха наистина едно успокоение – пред нечакана буря – внесоха наново простота и хармония в поезията“, „хубав тих залез“. Или, както казва Еренбург за стиховете на Ахматова, „те са писани на последната страница на затваряща се книга“.

Пундев е философ на литературния процес – оригинална е неговата преценка относно юнанимистите: те, според критика, са еклектични, скъп им е всеки предишен поет на Франция и под тежкия си литературен багаж не могат да отидат надалеч. Не особено значителни са и художествените успехи на съвременните немски лирици, смята Пундев, те търсят думата като чист носител на вътрешния хаос (по определението на Иван Гол). В центъра на тази „паническа и бурна“ поезия се чака да се роди „нещо по-голямо“ (Рудолф Кайзер). Но тя, тази очаквана нова поезия, ще бъде закърмена с наследството на символизма, смята Пундев. Защото още творят големи негови представители: Андрей Бели, Фьодор Сологуб, Густав Кан, Анри дьо Рение, Стефан Георге, Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке. Колумнистът високо цени поетиката на символизма, защото „той даде очарованието на намека, [...] духовната сложност и дълбочина“. Съвременната лирика търси най-човешкото изкуство на Достоевски (по думите на Рудолф Кайзер). А в личните предпочитания на Пундев това изкуство е в неспокойния дух на Верфел и мистичната мъдрост на Рьорих.

В „Литературна седмица“ няколко броя по-нататък четем статията „Критически импресионизми из книги и списания“ от Васил Пундев, този път върху концептуални тенденции в съвременната литературна критика. В своите оценки Пундев поставя родни критици до европейски. Статията поглежда иронично към стила по-конкретно на импресионистичната критика. Тя се пише от хора с широка култура, посочва Пундев, хора като Херман Бар, Жул Льометр, Реми дьо Гурмон, Роденбах, Пенчо Славейков. Но кому са потребни впечатленията на „някое голобрадо момче“, което пише критика във формата на „случайни бележки“ или „разхвърляни впечатления“, недоумява той. Характерно за критика импресионист е, че той обича да се крие зад своето впечатление или настроение. Пундев остроумно иронизира клиширания език и преценки на самозваните критици и изданията, които публикуват техните рецензии. Под знака на юбилеен сборник за Елин Пелин се събират критици импресионисти – И. Хербст, Т. Боров, С. Чилингиров, Хр. Борина, Н. Илиев. Или всички онези критици, които „не“ обичат да ги наричат критици.

В колоната „Литературна седмица“ Пундев помества и прегледи на няколко нови книги: т. II от „История на българската литература“, съставена от Б. Ангелов и М. Генов (т. I е „Българска народна поезия“), „Народ и поет“ на А. Страшимиров и „Константин Величков“ на Данаил Юруков. И тук критикът се отличава с остър усет и категорична преценка, която нищо не премълчава. Пундев започва с предговора на „Старобългарска литература“, в който Б. Ангелов определя задачата на сборника като по-скоро дидактическа, отколкото строго научна, ориентирана по-скоро да подпомага изучаването на старата българска литература като училищен предмет. По-нататък критикът отбелязва непригодността на тома за по-малките ученици и, най-вече, някои библиографски недоуточнявания и проблеми при превода. Това е „книга, която всеки образован българин трябва да има в библиотеката си, но която не постига своите задачи“, завършва той. Втората рецензирана в статията книга – „Народ и поет“ на Антон Страшимиров – размишлява усърдно и с усилие, според Пундев, върху народопсихологията на българина. Изведени от речта на цар Асен при Амфиполи, етнохарактерните черти на българите са погрешно схванати от Ботев, който остава „излъган“ от народа си според Страшимиров. Третата книга, която Пундев разглежда, е „Константин Величков“ от Данаил Юруков. Критикът коментира положително спомените на Юруков за Величков, които възкресяват паметта на този голям българин.

Оригинален и смел, с вкус към лаконичния и точен изказ, Пундев е винаги интересен със самостоятелната си и категорична гледна точка. Неговите критически отзиви на страниците на в-к „Слово“ са авторитетен коректив, написани с воля за справедлива, непреднамерена и психологически дълбока преценка, независима и винаги здраво аргументирана – текстове на философ, който със своята безкомпромисност и антиконформизъм, със своя трезв и прагматичен нерв оставя ярка критическа му диря – многообразна като краткия му живот.